Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

Но внезапно това, което търсеше, вече не беше Бепо. Беше нещо друго, нещо много по-важно. Но той не можеше да си спомни какво бе то. Усещаше, че трябва на всяка цена да си спомни, сякаш от това зависеше животът му. Беше там някъде в тъмнината пред него, но той не можеше да го намери. Такъв голям страх го обзе, че той се събуди.

Слава богу, беше само сън! Той погледна часовника. Беше едва пет. Щеше да бъде най-добре да опита отново да заспи. Той зарови глава във възглавницата. Но странно — този сън не искаше да го пусне. Дори сега, когато лежеше буден, той продължаваше да усеща, че има нещо, за което трябва да си спомни. Лежеше някъде дълбоко в мозъка му и чакаше да му позволят да излезе на повърхността. Една съвсем мъничка частица от него знаеше какво е това, за което трябва да си спомни. Той замислено разтърка чело и замърмори ядно:

— Хайде, излизай най-сетне!

Но нищо не излезе, а Кале се измори от напрежението. Сега вече искаше да спи. И постепенно го налегна онази приятна безтегловност, която беше знак, че сънят е наблизо.

И точно тогава, когато вече почти беше се унесъл, мозъкът му изтласка онова нещо, което така здраво бе държал в потайните си гънки. Беше само едно изречение и гласът на Андерс, който му каза: „Ако не бях дал шоколада на Бепо, щях да съм загубен!“.

Кале скочи в леглото си. В същия миг се разбуди напълно. „Ако не бях дал шоколада на Бепо, щях да съм загубен“, повтори той бавно. Какво толкова имаше в тези думи? Защо беше толкова важно да си ги спомни? Да, да, защото… Защото… Имаше една ужасна възможност…

След като стигна до там, той отново си легна и дръпна замислено завивката над главата си.

— Кале Бломквист — каза си той предупредително, — спри докато е време. Стига вече с тези детективски истории! Приключихме вече с тези глупости. Мислех, че сме на едно мнение по този въпрос.

Сега той наистина искаше да спи! Съвсем наистина!

„Този път съм жертва на варената треска“, чу той отново гласа на Андерс. По дяволите, защо не го оставят на мира! Какви ги бръщолевеше Андерс? Не можеше ли да си лежи вкъщи и да си говори сам на себе си, щом толкова му се бе дощяло?

Обаче нищо вече не можеше да му помогне. Тези ужасни мисли искаха да излязат. Той не можеше повече да ги спира. Ами ако не рибата е била причина за неразположението на Андерс? Варената треска наистина беше противна, и Кале беше на същото мнение. Но от нея човек не повръща цяла нощ. И изобщо… ами ако Бепо беше ял нещо друго, а не отрова за мишки? Ако… ако… ако това е бил отровен шоколад?

Той отново опита да се отрезви.

„Великият детектив е чел много вестници, веднага се забелязва — рече си ехидно той. — Следил е криминалната хроника през последните години, не може да се отрече. И дори вече да се е случвало някой да бъде отровен с шоколад, това не означава, че всяко проклето блокче шоколад е натъпкано с арсеник.“

Известно време той лежа тихо, потънал в мисли. От тези мисли му ставаше все по-страшно.

„Сигурно освен мен има и други хора, които четат вестници и следят криминалната хроника, мислеше си той. Сещам се поне за един такъв. Един със зелен габардинен костюм. Който се страхува. Той също може да е прочел статията за Ева-Лота, а там пишеше колко много шоколад и бонбони получава тя по пощата. Същата статия, в която бе написано услужливо, че Ева-Лота Лизандер вероятно ще бъде оръдието за залавяне на престъпника или нещо подобно. О, велики Небукаднезар, ами ако беше истина?“

Кале скочи от леглото. Другата половина на шоколада! Та нали той беше взел другата половина на шоколада! Съвсем беше забравил за това. Къде ли беше сега? Разбира се, че беше още в джоба на панталона му. Синия панталон, с който беше вчера… Не беше го обличал оттогава. Какъв късмет, боже, какъв приказен късмет… разбира се, ако подозренията му се окажеха правилни.

Какво ли не си измисля човек, докато лежи буден в утринния здрач. Тогава и най-невероятните неща изглеждат напълно реални. Когато стана от леглото и както си беше по пижама отиде до дрешника, осветен вече от първите лъчи на зората, Кале отново реши, че просто се е побъркал. Всичко това, разбира се, беше само развинтеното му въображение — както винаги.

— И все пак — каза си той, — нищо не пречи да направя една дребна рутинна проверка.

Въображаемият му слушател, който отдавна не беше се появявал, сякаш чакаше точно тази парола. Той дотърча бързо, за да види с какво е зает великият детектив.

— Как възнамерявате да постъпите, господин Бломквист? — попита той почтително.