Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

— Какво ти става? — попита Андерс. — Защо трябва да будиш хората по никое време?

— Стига си дрънкал, идвай бързо долу — нареди Кале.

Когато Андерс най-сетне пристигна, той го погледна строго в очите:

— Ти яде ли от шоколада, преди да го дадеш на Бепо?

Андерс се втренчи изумен в приятеля си.

— И само за това ти идваш тук с гръм и трясък в шест и половина сутринта?

— Да, защото той е бил отровен. С арсеник — отвърна съвсем спокойно Кале.

Лицето на Андерс се издължи и пребледня.

— Не си спомням — измърмори той. — О, всъщност си облизах пръстите. Бях пъхнал Великия Мумрих в същия джоб… Сигурен ли си?

— Да — заяви Кале сурово. — А сега ще отидем в полицията.

Той разказа набързо за опита, който беше направил и за ужасната тайна, която бе разкрил. Те си помислиха за Ева-Лота и им стана така страшно, както никога преди в целия им живот. Ева-Лота не биваше да узнае за това. Поне на първо време — в това те бяха единодушни — тя трябваше да бъде държана настрана от тази работа.

Андерс се сети за Бепо.

— Значи аз съм го отровил — рече той отчаян. — Ако Бепо умре, никога вече няма да мога да погледна Сикстен в очите.

— Бепо няма да умре, нали знаеш какво каза ветеринарният лекар — успокои го Кале. — Толкова промивки му направиха и го натъпкаха с лекарства. Освен това е по-добре, че Бепо е изял шоколада, а не ти или пък Ева-Лота.

— Или пък ти — добави Андерс и двамата се разтрепериха.

— Едно поне е ясно — рече Андерс, когато тръгнаха към полицейския участък.

— И какво е то? — попита Кале.

— Крайно време е да поемеш случая, Кале. Без теб те просто няма да се справят. През цялото време твърдя това.

— Това убийство трябва да бъде разкрито — процеди криминалният комисар и отпусна тежко ръката си на масата.

Вече цели четиринадесет дни той се занимаваше с този изключително заплетен случай. Сега се налагаше да напусне града. Националната полиция работеше из цялата страна, на други места го чакаха други, също толкова заплетени престъпления. Той все пак оставяше трима от своите хора тук и в момента тъкмо правеше утринна оперативка в полицейския участък, заедно с тях и местната полиция.

— Но доколкото виждам — продължи той, — единственият конкретен резултат от тези четиринадесет работни дни е само, че никой вече не смее да обуе тъмнозелени габардинени панталони.

Той поклати недоволно глава. Бяха работили и то здравата. Бяха следвали всяка възможна следа. Решението на загадката обаче оставаше все тъй неясно както през първия ден. Убиецът беше се появил от нищото и после отново беше изчезнал там. Никой не го беше видял, само едно дете — Ева-Лота Лизандер.

Бяха направили всичко, което им беше по силите, за да успеят. Бяха проверили множество сигнали за хора, които имаха обичай да носят тъмнозелени габардинени панталони. Някои посочваха за всеки случай и всички мъже със сини, сиви и кафяви габардинени панталони, които познаваха. А предния ден комисарят беше получил анонимно писмо, в което пишеше:

Шивачът Андерсон има един пропаднал син, и този тип има черни панталони, спокойно можете да го затворите.

— Щом някой твърди, че трябва да затворим този тип само защото има черни панталони, то нищо чудно, че всички зелени габардинени панталони изчезнаха от града като с магическа пръчка — рече комисарят и се засмя.

Много пъти направиха очна ставка на Ева-Лота с разни хора, за които комисарят имаше някакви подозрения. Нареждаха мъжете в редица, заедно с неколцина други с приблизително същото облекло, а след това питаха Ева-Лота дали някой от тях е мъжът, когото е срещнала в прерията.

— Не, нито един — гласеше всеки път отговорът.

Показаха й и огромно количество снимки, но и сред тях тя не разпозна никого.

— Те всички изглеждат толкова добре — каза замислено тя, разглеждайки изпитателно снимките на всякакви крадци и криминални злодеи.

Всеки човек горе в Роудиберг беше разпитан за наблюденията си за частния живот на Грен. Полицията прояви специален интерес към извънредни събития в онази понеделнишка вечер преди убийството, когато мъжът с габардинения панталон несъмнено беше посетил Грен. Те всички бяха забелязали нещо изключително необичайно точно в онази вечер. Бяха чули невъобразим шум, сякаш поне десетина убийци са се изклали взаимно. Това, естествено, звучеше много интересно. Но комисарят скоро установи, че шумът е бил от Войната на розите. Мнозина, сред тях и Кале Бломквист заявиха обаче, че са чули шум от кола в един определен час. Беше установено, че колата на доктор Фросберг, с която той беше посетил същата вечер болния Фредрик с крака, няма нищо общо с тази кола.