Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

Има и още някой, който не забравя. Това е убиецът. Той помни много добре какво е сторил. Спомня си за това вечер, когато ляга да спи. И сутрин, когато става, и през всичките часове между това. Той помни всеки миг, ден и нощ, и споменът го преследва дори в неспокойния му сън.

И се страхува. Страхува се, когато си ляга вечер и когато става сутрин и през всички часове между това. Страхува се всеки миг, денем и нощем, и страхът отравя съня му.

Той знае, че има едно момиче, което е видяло лицето му в един миг, в който не би трябвало да го види. Той се страхува от това момиче. Опитва се да промени вида си колкото се може повече. Обръсва мустаците си и си подстригва косите по различен начин. Никога повече не обува зеления габардинен панталон, този панталон, който виси най-вътре в гардероба му и който той не смее да изхвърли, за да не го забележи някой. И въпреки това се страхува. Страхува се, освен това, че накрая все пак някой ще открие полицата, която е загубил. Полицата, на която е написано името му. Чете всеки ден вестниците и се страхува, че ще открие там вестта, че най-сетне са намерили листа хартия и най-сетне убиецът ще бъде заловен. Толкова се страхува, че отново и отново отива на местопрестъплението и търси между храстите, макар да знае, че е безсмислено. Той отново и отново трябва сам да се убеди, че този ужасен лист хартия не се крие между увехналите треви или зад някой камък. И затова понякога се качва на колата си и с бясна скорост изминава шестте мили до добре познатото място на края на ливадата. Защото каква полза да премахнеш един човек от пътя си заради вечните парични неприятности, щом един-единствен малък лист хартия ще върне всичко в началното положение? Беше играл с голям залог и трябваше да довърши играта до край. Ако го разкрият, всичко е свършено. Тогава постъпката му, която в заслепените му очи изглеждаше неизбежна, щеше да се окаже най-голямата глупост и безумие, които някога е извършвал. Дори за миг той не помисля за това, че един човек си е отишъл завинаги. Че заради него един стар човек няма да види как това лято изгаря в есента. Той мисли само за себе си. Иска на всяка цена да се измъкне. Но се страхува. А никой не е така опасен както човекът, който се страхува.

Великия Мумрих още не беше се върнал от съдебното химическо изследване в Стокхолм. Полицията обаче знаеше вече пълните резултати от изследването: микроскопичните останки от шоколад по Великия Мумрих действително съдържаха следи от арсеник, а шоколадът на Кале несъмнено беше смъртоносно отровен. Ако Ева-Лота беше изяла сама блокчето шоколад, както се бе надявал изпращачът, тя едва ли щеше да има шанс да оцелее.

Ева-Лота вече знаеше за атентата срещу нея. Невъзможно беше да се скрие нещо, за което тръбяха всички вестници. Освен това криминалният комисар смяташе за свой дълг да я предупреди. Наистина потокът от подаръци и лакомства беше секнал напълно след настоятелното предупреждение в пресата, но въпреки това Ева-Лота трябваше да внимава. Един отчаян човек сигурно щеше да намери и друг начин да й навреди. И макар да се опасяваше, че бедното момиче ще получи нов нервен срив, когато научи ужасната истина, комисарят отиде в дома на пекаря и проведе много сериозен разговор с нея. Но той отново беше я подценил. Ева-Лота изобщо не получи нервен срив. Тя се разгневи, така се разгневи, че се чу пукане.

— Бепо можеше да умре — възмути се тя. — Каква подлост, за малко да убие едно невинно куче, което не е сторило нищо лошо!

В очите на Ева-Лота това беше подлост, която надминаваше всички други.

Но естественото й детско безгрижие отново й помогна да забрави всички ужасни неща, които преживя напоследък. Няколко дни по-късно тя отново бе предишното жизнерадостно момиче. Тя вече не си спомняше, че на света има лоши хора. Знаеше само, че е лятна ваканция и че беше неописуемо прекрасно да се живее.

О, да, до края на лятната ваканция оставаше само още една нищо и никаква седмица. Всички рицари на Бялата и Червената роза бяха единодушни, че малкото оставащо време трябва да се употреби за нещо по-добро от това да умуват за минали неща, които не могат да се променят.

Бепо оздравя напълно. А Сикстен, който бдеше неотлъчно до него, отново беше обзет от предишната си предприемчивост. Той отново свика под знамената своите войски. Те се събраха в гаража му и отново взеха да кроят планове. Беше ударил часът на възмездието. Време беше да се отмъсти за Великия Мумрих в глобуса и за всички други злини. Обаче това, че Андерс едва не отрови Бепо, не се броеше. Сикстен му беше простил от все сърце, пък и Андерс се грижеше по трогателен начин за Бепо, докато траеше болестта му.