Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

Андерс поклати глава.

— Не, дадох всичко на Бепо! Аз облизах само това, което беше залепнало по пръстите ми.

— Да, а джобът на панталона ти? Дали там не е останало нещо?

— Мама вчера изпра този панталон! — обясни унило Андерс.

— Жалко — кимна комисарят. Той помълча известно време. После погледна настоятелно Андерс. — Има още нещо, което бих искал да знам. Казваш, че си имал работа в кухнята на пощенския директор поминалата нощ. Покатерил си се през прозореца, докато всички са спели. Бих ли могъл да науча малко по-подробно каква работа имаше там?

— Ами… всъщност… — проточи Андерс, измъчван от видими колебания.

— Е, какво всъщност — подкани го комисарят.

— Значи, това беше заради Великия Мумрих…

— Не, не, само не ми казвай, че той отново има нещо общо с тази история — помоли жално комисарят. — На този Велик Мумрих наистина му се събра много. Всеки път, когато се случи нещо, той също се появява на местопроизшествието.

— Исках само да го скрия в глобуса на Сикстен — оправда се Андерс.

Кале го прекъсна с изсвирване.

— Великия Мумрих! — извика той, осенен от поредната си гениална идея. — Сигурно по него има шоколад! Нали Андерс го е измъкнал от залепналия по панталона му шоколад!

По лицето на комисаря се разля широка усмивка.

— Мисля, че е крайно време господин Великия Мумрих да се постави в служба на полицията — заяви той.

И така Великия Мумрих отново получи полицейски ескорт. Полицаят Бьорк тръгна спешно към вилата на пощенския директор, а по петите го следваха Кале и Андерс.

— Великия Мумрих ще се разглези, ако продължаваме така — рече замислено Кале. — Следващия път, когато решим да го преместваме, ще иска да го съпровожда конна полиция.

Въпреки зловещия повод за преместването на Великия Мумрих и въпреки дълбокия смут, който предизвика този факт в младите духове, те не можеха да не видят малкото предимство за Бялата роза в това начинание.

С разкритието, че Андерс е бил този, който без да знае, е отровил Бепо, трябваше да бъде разрита и тайната за Великия Мумрих в глобуса на червените. Сега белите трябваше да разкажат всичко на Сикстен, а това означаваше, че той веднага ще сложи ръка на светинята. Но ето че на тяхна страна беше полицейската власт и вземаше под закрилата си Великия Мумрих. Колкото и потискащ да изглеждаше допреди малко случаят с Бепо, Андерс и Кале все пак не можеха да не признаят, че отново се бе намесило едно великолепно стечение на обстоятелствата.

— Впрочем Великия Мумрих спаси живота на Ева-Лота — каза дълбокомислено Кале. — Ако ти, Андерс, не го беше сложил в глобуса, Бепо никога нямаше да изяде шоколада. А ако Бепо не беше изял шоколада, щеше да се случи най-вероятно нещо още по-лошо. А не е сигурно, че всички понасят толкова добре арсеника, както Бепо.

Бьорк и Андерс бяха напълно съгласни с него.

— Великия Мумрих е твърде забележителна личност — изпъшка Бьорк и отвори градинската врата на пощенския директор.

Бепо лежеше в една кошница на верандата, все така слаб, но несъмнено жив. Сикстен седеше до него и го гледаше, изпълнен с любов и обожание. Нали беше получил кучето, когато то беше съвсем малко и искаше да си го има още много години.

Когато чу някой да идва, той вдигна поглед и очите му станаха кръгли от изумление.

— Добър ден, Сикстен — рече бодро полицаят Бьорк. — Идвам да взема Великия Мумрих.

Колко време е необходимо, за да бъде забравено едно убийство? О, не е нужно да се чака дълго! Известно време хората непрекъснато говорят за него, говорят и гадаят, вълнуват се и се страхуват и упрекват полицията, че не прави нищо. А после то престава да им бъде интересно и те започват да се вълнуват за други неща.

Но най-първи забравят, естествено, децата, завоеватели на Великия Мумрих, които водят Войната на розите. Те имат толкова други неща за обмисляне, толкова други неща за свършване. Кой е казал, че лятната ваканция е дълга? Абсолютно погрешно! Лятната ваканция е толкова обезпокоително, толкова безмилостно кратка, направо да му се доплаче на човек. Един след друг отминават златните дни. Трябва да се използва всеки миг. Човек не може да си помрачава последната обляна в слънце седмица от лятната ваканция с мисли за мрачни престъпления.

Но майките не забравят толкова бързо. Известно време те държат русокосите си дъщери у дома, не смеят да ги изпуснат от очи. Те се взират неспокойно през прозореца, когато не чуват виковете на синовете си някъде около къщата. И често-често излизат навън, за да се убедят, че на любимите им чеда не се е случило нищо лошо. Освен това дълго време проверяват боязливо съдържанието на пощенските кутии, за да се уверят, че там не се крият нови опасности. Но накрая те вече нямат повече сили да се безпокоят. Нали и те трябва да мислят за други неща. А дъщерите и синовете, които са си изпатили здравата заради тяхната загриженост, въздъхват облекчено и отново се понасят към обичаните си места за игра и към бойните полета, които известно време са им били забранени. Полицията обаче не забравя — макар и да изглежда така. Въпреки всички трудности, тя продължава да работи, без да вдига много шум около себе си. Въпреки всички улики, които трябва да бъдат отхвърлени като неприложими, въпреки всички важни книжа, които са изчезнали и не могат да бъдат издирени, полицията продължава да работи — тя нищо не забравя.