Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

— Без мен — заяви твърдо Ева-Лота. Тя по-скоро би умряла, отколкото да измине още веднъж малката пътечка между лешниковите храсти. Но щом Андерс и Кале настояваха — тя нямаше нищо против. Предпочиташе да остане в къщата. Ала след това те трябваше да минат и да я вземат.

— Добре, след десетина минути сме тук — обеща Кале.

И те тръгнаха.

Когато остана сама, Ева-Лота започна да обзавежда къщата. Във въображението си тя мебелира цялата къща и я насели с голямо, многодетно семейство. Самата Ева-Лота нямаше братя и сестри и малките деца бяха най-прелестното нещо, което можеше да си представи.

Тук е трапезарията, мислеше си тя. Ето тук — масата. Толкова много деца има в семейството, че те винаги се сбиват за по-хубаво място на масата. Ето и сега Кристер и Кристине се боричкат и за наказание ги изпращат в детската стая. Бертил е толкова малък, че трябва да седне на един висок детски стол. Мама го храни, но как само се цапа той! Ето я и голямата сестра Лилиане. Тя е толкова хубава, има съвсем черни коси и черни очи и вечер иска да ходи на балове. Иска да стои под кристалните полилеи, с бяла копринена рокля и да мята блестящи погледи около себе си. Ева-Лота погледна игриво около себе си и се превърна в голямата сестра Лилиане.

Големият брат Клас тъкмо днес се връща от Упсала. Взел си е изпита. Главата на семейството е много щастлив от това обстоятелство. Той е застанал до прозореца, гледа навън и очаква сина си. Ева-Лота изпъчи напред корема си и се превърна в главата на семейството, който стои до прозореца и очаква сина си.

„Виж ти, ами той вече идва! Колко добре изглежда — макар че можеше да бъде и малко по-млад.“

Бяха необходими няколко секунди, преди Ева-Лота да се върне от измисления в истинския свят и да разбере, че мъжът, който идваше към къщата с големи бързи крачки, не беше големият брат Клас, а истински човек от плът и кръв. Тя се разкиска в себе си. Колко неудобно щеше да се получи, ако му беше викнала през прозореца: „Здрасти, Клас!“.

Сега той погледна нагоре и я откри на прозореца. Той видимо се сепна, този брат Клас. Явно не му се искаше главата на семейството да стои там и да го гледа. Внезапно той се разбърза и тръгна да си върви. Я, как се разбърза изведнъж! После обаче се опомни и се върна. Да, върна се!

Ева-Лота обаче нямаше намерение да го изнервя допълнително. Тя се върна в трапезарията, за да види дали Бертил си е изял кашата. Той, разбира се, не беше свършил, и голямата сестра Лилиане отиде да му помогне. Тя беше толкова заета с това, че изобщо не чу как вратата се отваря. И извика тихичко от страх като вдигна поглед и видя, че големият брат Клас е влязъл в стаята.

— Добър ден — рече той, големият брат Клас или който беше там.

— Добър ден — отвърна Ева-Лота.

— Мислех си, че съм видял една стара позната преди малко на прозореца — обясни големият брат Клас.

— Не, това бях само аз — отвърна Ева-Лота.

Той я погледна изпитателно.

— А не сме ли се виждали вече, ти и аз? — попита той.

Ева-Лота поклати глава.

— Не, не вярвам, щях да си спомня.

„Сред хиляди други бих го разпознала“ — беше заявила тя веднъж. Но тогава не знаеше как външността на един човек може да се промени напълно, след като обръсне мустаците си и подстриже дългата си коса съвсем късо, като остра четка. Освен това мъжът, когото тя срещна веднъж на тясната пътека и чийто образ се бе запечатал неизличимо в съзнанието й, носеше тъмнозелен габардинен панталон и на нея й беше невъзможно да си представи, че той би могъл да бъде облечен по различен начин.

Големият Клас носеше сив костюм на дребно каре.

Той я погледна с неспокойни очи и попита:

— Как е името на малката госпожица?

— Ева-Лота Лизандер — отговори учтиво Ева-Лота.

Големият Клас кимна.

— Значи, Ева-Лота Лизандер — рече той.

Ева-Лота нямаше никаква представа колко добре беше, че не разпозна големия Клас. Дори един престъпник се бои да причини зло на дете. Но този мъж беше решил да се спаси на всяка цена. Той знаеше, че някой, който се казва Ева-Лота Лизандер, може да разруши целия му живот и беше готов на всичко, за да предотврати това. Е, ето че сега тя стоеше пред него, тази Ева-Лота Лизандер, която той разпозна още през прозореца по светлата й коса, стоеше пред него и съвсем спокойно заяви, че никога преди не го е срещала. Той почувства такова облекчение, че му идеше да закрещи. Значи не беше необходимо да затвори тази бъбрива уста, тази уста, която му беше причинила толкова грижи. Не беше необходимо да се бои повече, че тази Ева-Лота Лизандер ще се появи някой ден в съседния град, където живееше той и ще каже: „Ето го убиецът!“. Защото тя просто не го позна. Тя вече не беше свидетел срещу него.