Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

Полицаят Бьорк укори Кале на шега, че е можел да се позаинтересува малко повече от тази кола.

— Ти като велик детектив — рече той, — можеше поне да си запишеш номера на колата! Ти всъщност какво правеше в този момент?

— По петите ме преследваха три подивели Червени рози — отвърна засрамено Кале в своя защита.

Беше хвърлен огромен труд да се установи връзка с клиентите на Грен. Издирени бяха повечето лица, чиито имена фигурираха в полиците, открити в дома му. Стана ясно, че се касае за хора от различни краища на страната.

— Значи човек с автомобил — обобщи криминалният комисар и се отърси като разгневен териер. — Че той спокойно може да живее поне на сто мили оттук. Може да е паркирал колата близо до имението, да е отишъл пеша до мястото на срещата, а после да е бил на километри оттук, още преди ние да научим, че нещо се е случило.

— Да, не би могъл да избере по-добро място за среща от това край имението — кимна полицаят Бьорк. — Пътищата там са съвсем пусти. Наоколо не живее никой, който би могъл да види него и колата му.

— Което несъмнено означава, че е познавал околността, нали така? — обади се комисарят.

— Може би — отвърна полицаят Бьорк. — Може, естествено, да е чиста случайност, че се е случило така.

Непосредствено след убийството бяха огледали всички пътища около имението за следи от автомобилни гуми. Нямаше обаче нищо. Проливният дъжд беше направил безценна услуга на престъпника.

А как само търсиха загубената полица! Всеки храст, всеки камък, всяка дупка в земята беше претърсена. Съдбовната хартийка обаче беше изчезнала безследно.

В този момент се чуха развълнувани детски гласове. Децата очевидно искаха да говорят с криминалния комисар, защото се чу как младият полицай отвън ги убеждава, че комисарят в момента има оперативка и не бива да бъде безпокоен. Но момчешките гласове ставаха все по-настойчиви.

— Абсолютно наложително и спешно е да говорим с него!

Полицаят Бьорк разпозна гласа на Андерс и излезе да види какво става.

— Чичо Бьорк — викна Андерс, веднага щом го съзря, — става дума за убийството… Кале най-сетне взе нещата в ръцете си…

— Това изобщо не е така — възпротиви се Кале ядосано, — но…

Бьорк ги погледа снизходително.

— Струва ми се, че ви се каза достатъчно ясно — това не е случай за малки момчета и бъдещи велики детективи — натърти той. — Оставете тази история на националната полиция. Това е нейна работа. И марш вкъщи!

Сега обаче Андерс се разгневи.

— Вкъщи ли! — извика той възмутен. — Да си вървим вкъщи и да позволим на убиеца да изтрови целия град с арсеник, така ли?

Кале също не стоеше бездеен. Той измъкна от джоба си парче здраво опакован шоколад и каза много сериозно:

— Чичо Бьорк, някой е изпратил на Ева-Лота отровен шоколад.

Той погледна безпомощно високия едър полицай, който стоеше пред него и се готвеше да го побутне към вратата. Но Бьорк вече беше променил намерението си.

— Влизайте вътре — изпъшка той и побутна децата пред себе си.

Когато Кале и Андерс приключиха разказа си, в стаята настъпи пълна тишина. Цели няколко минути никой не проговаряше. Най-сетне комисарят рече замислено:

— Нали аз бях този, който искаше някакъв признак за живот от убиеца? — Той взе в ръката си парчето шоколад. Не бе очаквал всъщност точно такъв признак за живот.

Сетне той погледна изпитателно Андерс и Кале. Естествено, възможно беше тези момчета просто да си фантазират. Той, разбира се, не знаеше доколко може да се осланя на химическите познания на Кале и дали изобщо може да се вярва на твърденията му за арсениковото огледало. Може би въображението му си бе направило шега с него. Отговор щеше да даде съдебномедицинската експертиза. Случката с кучето несъмнено беше странна. Важно щеше да бъде да получат проба и от другата половина шоколад, тази, която беше изяло кучето. Но момчетата обясниха, че миналата вечер са помогнали да се почисти всичко, което кучето бе повърнало. С други думи, сторено бе всичко необходимо, за да се изтрият следите от отровата. И за да бъде нещастието пълно, момчетата си спомниха, че Ева-Лота бе изхвърлила плика, в който получи шоколада. Да, това малко момиче май има навика да пилее след себе си ценни документи, помисли си комисарят. Но откъде би могла всъщност да знае, че пликът е толкова важен? Няма как, налагаше се да го потърсят. Но беше малко вероятно да го намерят.

Той се обърна към Андерс.

— А ти случайно не запази ли дори съвсем малко парченце от твоята половина?