Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

— Татко! Помогни ми! Старият Грен…

— Миличко, миличко, какво му е на стария Грен?

И още по-тихо, почти задавено, тя прошепва:

— Той лежи там, в прерията — мъртъв.

Нима това беше същият сънен, спокоен, тих град? Не, съвсем не. Само за час всичко се бе променило. Целият град жужеше като пчелен кошер, полицейски коли хвърчаха насам-натам, телефони звъняха, хората говореха оживено и гадаеха, и се чудеха, и се вълнуваха, и питаха полицая Бьорк дали е истина, че вече са заловили убиеца. Те клатеха загрижено глава и въздишаха: „Да, да, как можа да му се случи това на бедния стар Грен…“. Или: „Да, да, то и без това за него се говореха разни неща… нищо чудно… И все пак… ужасна история!“.

Големи групи любопитни хора потеглиха към общинската ливада. Цялата околност на чифлика междувременно беше заградена от полицията. Никой не можеше да мине оттам. С изненадваща бързина националната полиция беше изпратила хората си на местопроизшествието. Разследването беше в разгара си. Фотографираше се всичко, претърсваше се всеки метър земя, всяко наблюдение влизаше в протокола. Имаше ли следи от убиеца, следи от стъпките му или други някакви следи? Не, никакви! Дори и да беше имало, бурният дъжд бе заличил всичко. Не бе открито нищо, дори захвърлен фас. Съдебният лекар, който бе натоварен със съдебномедицинската експертиза на трупа, установи, че Грен е бил умъртвен с изстрел в гърба. Портфейлът и часовникът бяха намерени у него. Явно не беше убийство с цел грабеж.

Криминалният комисар опита да разговаря с „момиченцето, което беше открило престъплението“, доктор Фросберг обаче не му позволи. Ева-Лота беше в шок и се нуждаеше от спокойствие. Комисарят беше много разочарован от това отлагане, но трябваше да се съобрази с лекарската забрана. Доктор Фросберг все пак му разказа, че момичето е плачело и е казало няколко пъти:

— Той беше със зеления габардинен панталон.

Тя явно имаше предвид самия убиец.

Но само заради чифт зелени габардинени панталони не можеше да се алармират полицейските служби в цялата страна. Ако наистина момичето бе видяло самия убиец — а комисарят не беше много сигурен в това — то той отдавна вече щеше да е сменил зеления панталон с друг. Въпреки това комисарят извести всички полицейски участъци да държат под око всички зелени габардинени панталони, които им се сторят подозрителни.

През това време трябваше да се свърши всевъзможна рутинна работа. Можеха само да се надяват момичето да се съвземе в най-скоро време до такава степен, че да бъде разпитано.

Ева-Лота лежеше в леглото на майка си, най-сигурното място, което можеше да си представи. Доктор Фросберг й даде прахче, за да не „сънува лоши сънища“. Освен това майка й и баща й обещаха да стоят от двете страни на леглото — през цялата нощ.

И въпреки това в главата й се гонеха диво разни несвързани мисли. О, защо й беше да ходи в чифлика?! Сега всичко бе свършило. Никога вече нямаше да има нищо хубаво на света. Как би могло да има нещо хубаво, когато хората си вършеха такива лоши неща? Тя, разбира се, и преди знаеше, че се случват такива неща, но не го знаеше така, както го знаеше сега. Ах, колко често тя и Андерс ядосваха Кале и говореха за убийци, сякаш това е нещо смешно и забавно, нещо, с което човек може да си прави шеги. Ужасно беше да мисли сега за това. Никога повече тя не би участвала в такива нелепости. Такива неща не би трябвало да се казват дори на шега. Може би по този начин се предизвикваше нещастието, така че то се случваше в действителност. Ох, а като си помислеше, че вероятно вината е нейна, че Грен… че Грен… Не, тя не искаше да мисли за това. Но смяташе да стане друг човек. Да, да, вече беше решено. Вече щеше да се държи като истинско момиче, както каза чичо Бьорк. Никога вече нямаше да се забърква във Войната на розите. Та нали точно Войната на розите беше причина да й се случи всичко това — всичко това, за което по-добре да не мисли, за да не й се пръсне главата?

Не, за нея войната бе приключила. Никога повече нямаше да играе. Никога повече! Леле, колко скучно щеше да бъде!

Сълзите отново избликнаха от очите й и тя взе ръката на майка си.

— Мамо, чувствам се толкова стара — прошепна тя и заплака. — Чувствам се почти на петнадесет години.

Сетне заспа. Но преди да потъне в милостивия сън, тя все пак се запита какво ли щеше да каже сега Кале? Кале, който години наред преследваше убийци! Какво би направил той сега, когато действително се появи такъв?