Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

— Да, почакайте само, ще чуете невероятна история — обеща Кале.

Джобно фенерче хвърляше оскъдната си светлина в главната квартира, където по стените висеше всякаква плячка. На тази светлина трите Бели рози седнаха на пода с кръстосани крака и се насладиха на историята за чудното спасение на Кале.

— Отлично, храбрецо мой — похвали го Андерс, когато Кале привърши разказа си.

— Първият ден на войната приключи безупречно за Бялата роза, така мисля — заяви Ева-Лота.

Тогава се чу един женски глас:

— Ева-Лота, ако моментално не се прибереш и не си легнеш, ще изпратя баща ти да те доведе.

— Добре, добре, мамо, идвам — отвърна послушно Ева-Лота, а верните й другари тръгнаха да си вървят.

— Е, ще се видим утре — рече на прощаване Ева-Лота и се засмя доволно в себе си. — А червеникаквите си мислеха, че ще докопат Великия Мумрих, ха-ха-ха!

— Добре си опариха пръстите — заяви Кале.

— Тази нощ те не получиха нищо — обобщи Андерс и се спусна с достойнство по въжето.

„Нима има на света място, което да е по-заспало, по-скучно, по-лишено от сензации от това малко градче? — мислеше си госпожа Лизандер. — Но как да се случи нещо в такава горещина?“

Тя се движеше бавно между сергиите на пазара и избираше разсеяно от стоките, които бяха изложени там. Беше пазарен ден, по улиците на града и на пазара имаше много хора, и всъщност целият град би трябвало да кипи от живот. Но не беше така. Градът дремеше в просъница както винаги. Водата във водоскока пред кметството ромолеше приспивно от пастта на бронзовите лъвове, пък и самите бронзови лъвове имаха доста заспал вид. Музикалният автомат в градината на сладкарницата под реката свиреше в просъница някаква нощна музика — и то посред бял ден. Врабчетата, които кълвяха между масите трохи, подскачаха от време на време лениво и също изглеждаха сънени.

„Всички спят тук“ — мислеше си госпожа Лизандер.

Хората почти не помръдваха. Стояха на групи на пазарния площад и разговаряха отегчени, и ако случайно трябваше да направят няколко крачки, правеха го бавно и колебливо. За това естествено беше виновна горещината.

Защото в тази последна сряда на юли наистина беше много топло. Госпожа Лизандер щеше да я запомни като най-горещия ден, който е имала в живота си. Целият месец впрочем беше сух и горещ и сякаш беше решил точно днес да счупи собствения си рекорд, преди да е изтекло отреденото му време.

— По всичко личи, че ще има буря — казваха си хората един на друг. А много от селяните, дошли в града с каруци, решиха да отпътуват за дома по-рано от обикновено, за да изпреварят лошото време.

Госпожа Лизандер купи последните череши от един селянин, който бързаше да си върви. Тя сложи кесията в мрежата си, много доволна от изгодната покупка. Но тъкмо когато искаше да продължи, дотича Ева-Лота и препречи пътя й.

„Най-сетне един човек, който няма вид на заспал!“ — каза си госпожа Лизандер. Тя погледна с умиление малката си дъщеря и не пропусна нито една подробност: веселото лице, бодрите сини очи, русата разрошена коса, дългите покафенели от слънцето крака, които стърчаха под светлата, току-що изгладена лятна рокля.

— О, виждам, че госпожа Лизандер е купила череши — зарадва се Ева-Лота. — Дали ще е възможно госпожица Лизандер да получи шепа от тях?

— Но да, разбира се, госпожице Лизандер — отвърна майка й. Тя отвори кесията и Ева-Лота си гребна пълна шепа от жълто-червените уханни череши.

— Накъде си тръгнала впрочем? — полюбопитства госпожа Лизандер.

— Не бива да ти казвам — отвърна Ева-Лота и изплю една костилка. — Тайна задача! Абсолютно тайна задача!

— Аха, разбирам, гледай обаче да се върнеш навреме за обяд.

— Ти за каква ме мислиш? — обиди се Ева-Лота. — Никога още не съм закъснявала за обяд, като се изключи деня на кръщенето ми, когато пропуснах млечната каша.

Госпожа Лизандер й се усмихна.

— Много те обичам — разнежи се тя.

Ева-Лота кимна в потвърждение на този естествен факт и продължи обиколката си из пазара. Черешовите костилки отбелязваха откъде е минала.

Майката остана още миг на пазара и погледа след нея. Внезапно нещо я преряза в областта на сърцето, някакъв страх. Мили боже, колко тънко беше вратлето на момичето! Изглеждаше някак дребна и безпомощна. Наистина не беше чак толкова отдавна времето, когато я хранеха с млечна каша, а ето че вече тичаше по „тайни поръчения“. Дали това беше добре за нея? Не трябваше ли да упражняват по-строг контрол над това дете?