Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

Мина известно време, преди червените да забележат, че част от плячката им се е изплъзнала, а тогава вече беше твърде късно за връщане. Единственото, което можеха да сторят, беше да продължат преследването на Кале.

Никой не би могъл да твърди, че не правеха всичко, което им беше по силите. Сикстен тичаше като пощръклял, и докато тичаше се кълнеше тържествено, че ако и този път Кале се изплъзне от съдбата си, той, Сикстен, ще си пусне дълга червена брада в знак на поражението си. Той нямаше време да помисли как ще направи така, че по гладкото му момчешко лице да поникне брада — сега най-важното беше да тича с всички сили.

И с Кале беше така. Той криволичеше из уличките на цял Роудиберг като правеше внезапни и хитроумни завои. Преднината му никога не ставаше достатъчно голяма, та да се отърве от преследвачите си. Може би всъщност той не го и искаше. Те го следваха по петите, а той през цялото време се наслаждаваше, че ги държи на такова опасно разстояние от себе си.

Наоколо беше тихо. В тишината внезапно се чу шумът на автомобилен мотор, който запърпори някъде наблизо. Това много учуди Кале, защото в Роудиберг колите бяха рядкост. Ако великият детектив не беше толкова зает с Войната на розите и ако по петите му не го преследваше ордата на Червените рози, той сигурно щеше да проучи каква е тази кола. Човек трябва да бъде много внимателен винаги, когато се случва нещо необичайно, той неведнъж бе повтарял това на въображаемия си слушател. Но за съжаление, както вече се каза, в момента великият детектив беше мобилизиран и той продължи да се носи слепешката, загубил интерес към колата, която се отдалечи и заглъхна в нощта.

Сикстен започна да губи търпение. Той нареди на Йонте, който държеше училищния рекорд на сто метра, да издебне удобен момент и да се опита да пресече пътя на Кале, за да го подгони към Сикстен.

И удобният момент дойде. На едно място имаше сляпа уличка. Йонте мигновено осъзна шанса, който им се предоставяше: трябваше да накарат Кале да завие в тази посока. Ето как внезапно триумфалният бяг на Кале бе прекъснат от Йонте, който изскочи пред него като от нищото. Кале не направи опит да се пребори с него, защото дори да бе успял, това щеше да му отнеме скъпоценни секунди, през които Сикстен и Бенка щяха да дотичат на помощ. Озовал се между два огъня, той трябваше бързо да реши какво да предприеме.

— Сега обаче — изкрещя Сикстен на не повече от десет крачки от него, — сега обаче те пипнахме, сега ще те пека на бавен огън, повярвай ми!

— Така си мислиш — отвърна Кале и в последната частица на секундата се преметна през оградата от едната страна на улицата.

Той се приземи в някакъв тъмен двор и изприпка бързо през него като подплашен трол. Червените бяха по петите му! Чу пукота на оградата под тежестта на тромавите им тела. Но той не губи време да се ослушва. Твърде зает беше с това да се оглежда за възможност да се върне на улицата, без да прескача проклетата ограда. Който и да беше собственик на оградата — той несъмнено имаше съвсем погрешно отношение към войната между Белите и Червените рози. Иначе със сигурност нямаше да направи оградата от толкова противна бодлива тел.

— Мили боже, какво да правя сега? — шепнеше объркан Кале на себе си. Нямаше никакво време за размишления. Каквото и да имаше да се случва, то трябваше да се случи мигновено. Той се промъкна бързо зад една кофа за смет и приклекна там с туптящо сърце. Може би сянката й щеше да го скрие от червените. Но те бяха съвсем наблизо, шепнеха си полугласно и търсеха ли, търсеха в тъмното.

— Не може да се е прехвърлил през оградата — пуфтеше Йонте. — Иначе щеше да увисне на бодливата тел. Знам го със сигурност от собствен опит — опитвал съм вече.

— Единственият изход от двора е там, по пътеката пред къщата — рече Сикстен.

— Верандата на дъртия Карлсон — о, бъдете внимателни! — предупреди Йонте, който познаваше повече от добре Роудиберг и неговите жители. — Дъртият Карлсон е като отровен паяк — с него трябва да се внимава.

„Кое всъщност е по-лошо — мислеше си Кале зад кофата, — да ме пипнат червените или дъртият Карлсон? Бих искал да знам това.“

Червените продължаваха да търсят.

— Сигурен съм, че все още е тук някъде из двора — упорстваше Бенка. Той душеше като куче наоколо и накрая откри сянката на Кале зад кофата.

Победният вой на Бенка, див, но приглушен, събуди нов ентусиазъм у Сикстен и Йонте. Нещо повече: и у госпожа Карлсон! Въпросната дама от известно време вече се безпокоеше от странния шум в задния двор, а тя не беше склонна да търпи странни шумове в задния си двор, щом можеше да се направи нещо срещу тях.