Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

В този миг Кале вече беше взел решение. Всичко друго бе по-добро от това да бъде заловен от червените, пък било то и преднамереното нарушаване на неприкосновеността на дома на най-страховитата личност в Роудиберг. Той се изплъзна на няколко милиметра от хватката на Сикстен и с див скок се озова на верандата на госпожа Карлсон, за да се добере до улицата. Но някой го пресрещна в тъмното. И това беше самата госпожа Карлсон! Беше излязла лично да сложи край на тайнствения тропот, все едно дали беше причинен от мишки, крадци или Негово Величество краля. Госпожа Карлсон бе на мнение, че в този заден двор няма право да трополи загадъчно никой друг, освен тя самата.

Когато обаче дотича Кале, разтреперан като подплашен заек, госпожа Карлсон толкова се изненада, че от изумление го остави да мине край нея. По петите му идваха Сикстен и Бенка и Йонте и всички те се озоваха в широко разтворените обятия на госпожа Карлсон. Тя ги притисна здраво към себе си и викна с глас на фелдфебел:

— А, ето кой значи препуска из двора ми! На собствената ми територия! Това вече е прекалено! Това наистина е прекалено!

— Извинете ни — запелтечи Сикстен, — ние само искахме…

— И какво по-точно искахте? — викаше с все сила госпожа Карлсон. — Какво по-точно искахте… на моя двор… а?

С известни усилия на момчетата им се удаде да се освободят от задушаващата й прегръдка.

— Ние само искахме… — потеше се Сикстен. — Искахме… Объркахме пътя… беше толкова тъмно, ами да!

И те избягаха, без дори да кажат довиждане.

— Така ли! Тогава опитайте още веднъж да се изгубите в моя двор — викна след тях госпожа Карлсон. — Ще повикам полиция, без да се замисля, така да знаете!

Но Червените рози вече не я чуваха. Те бяха далеч напред в тъмната уличка. Къде ли беше изчезнал Кале? Те спряха и се ослушаха. На известно разстояние дочуха тихото тупане на краката му и се втурнаха след него.

Кале откри твърде късно, че отново се е озовал в задънена улица. Тази малка пресечка свършваше долу при реката — трябваше по-рано да се сети за това! Разбира се, той можеше да се хвърли във водата и да доплува до другия бряг, но това щеше да му навлече ненужни неприятности заради мокрите дрехи, с които щеше да се прибере у дома. Трябваше преди това да опита всички други възможности за изход от положението.

Фредрик с крака! Ето я спасителната мисъл. Фредрик с крака живееше в малката къщурка на брега. Той ще ме скрие добре, ако го помоля. Фредрик с крака беше най-добродушният скитник в града и голям почитател на Белите рози. Също като другите по-изпаднали безделници в града той живееше в Роудиберг и очевидно още не беше си легнал, защото от прозореца му бликаше светлина. А пред вратата му беше спряла кола.

Кале не повярва на очите си. Я, колко много коли имаше тази вечер по улиците на Роудиберг! Дали пък не беше същата, която той чу преди това? Но нямаше много време за размишления. Той вече чуваше как враговете му препускат по същата улица. Вместо да се чуди, той отвори вратата на Фредрик и се втурна вътре.

— Добър вечер, Фредрик — започна той припряно, но млъкна веднага.

Фредрик не беше сам. Той лежеше в леглото си, а до него беше приседнал доктор Фросберг и мереше пулса му. А доктор Фросберг, лекарят на града, не беше никой друг, а бащата на Бенка.

— Добър вечер, Кале — рече отпаднало Фредрик с крака. — Тук виждаш един непознат Фредрик. Съвсем изнемощял, все по-зле и по-зле. Сигурно скоро ще умра. Да можеше да чуеш какво става в стомаха ми.

При друг случай за Кале щеше да бъде удоволствие да чуе какво става в стомаха на Фредрик, но сега моментът не беше подходящ за това. Доктор Фросберг изглеждаше раздразнен от прекъсването и Кале разбираше, че трябва да го остави насаме с пациента му. Очевидно не му оставаше нищо друго, освен отново да се впусне в опасностите на улицата.

Кале обаче беше подценил интелигентността на червените. Те веднага съобразиха, че беглецът се е вмъкнал при Фредрик и без да се маят, нахлуха в къщурката. Бенка беше пръв.

— Ах ти, въшко такава, спипах ли те най-сетне на местопрестъплението! — изкрещя триумфално той.

Доктор Фросберг се обърна и погледна право в зачервеното лице на сина си.

— На мен ли говориш? — попита невъзмутимо той.

Бенка зяпна от изненада — и не можа да каже нищо.

— Вие да не би да сте си устроили щафетно бягане около леглото на Фредрик — продължи доктор Фросберг, — и изобщо, какво правиш в този късен час тук?

— Аз… аз… аз само исках да проверя дали си на посещение — каза най-сетне Бенка.