Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

— Изключено — заяви Андерс.

— Не бъди толкова упорит — опита Сикстен с добро. — Ти можеш все пак да кажеш нещо. Моето име например. Как се казвам на вашия език?

— Дод рор ъ вов нон и кок — отвърна с готовност Андерс и се подсмихна презрително, за да покаже на Сикстен, че това е страшна обида. Колкото и да се изкушаваше, той не посмя да преведе думата — иначе щеше да даде на врага ключа към езика на разбойниците. Затова само се подсмихна иронично още веднъж, а отвън на покрива неговите другари се съгласиха с него от все сърце. Предводителят им сигурно много щеше да се зарадва, ако знаеше това. Но засега нито той, нито червените предполагаха, че си имат публика.

Сикстен заскърца със зъби в безсилна ярост. Положението започваше да става трагично, а несвързаните звуци на тайния език нажежиха до бяло гнева на червените. Те бяха пленили белия предводител, но сега не знаеха какво да правят с него. Той не искаше да издаде тайните, а розите, които бяха рицари, в никакъв случай не биха паднали дотам да прилагат телесно насилие, за да изтръгнат признания. Те често се биеха, така че хвърчеше перушина, но това се случваше само в честна схватка отвън на бойното поле. Но да се нахвърлят трима срещу един върху безпомощния пленник, това не биха направили в никакъв случай.

Но дали пленникът беше наистина толкова безпомощен? Самият той си седеше там и размишляваше върху създалото се положение. И когато стигна до края на размишленията си, той скочи внезапно и неочаквано от стола си и се метна към вратата в отчаян опит да се озове на свобода. Но опитът се провали най-жалко. Само след секунда в беглеца се вкопчиха три чифта яки момчешки ръце и го върнаха енергично на стола.

— Ти какво си мислиш — сопна му се Сикстен. — Че ще се измъкнеш лесно оттук. Ще бъдеш свободен, когато кажа аз, нито минута по-рано. А дотогава ще минат сигурно още няколко години. Впрочем, къде скрихте Великия Мумрих?

— Да, да, къде значи е Великия Мумрих — намеси се и Йонте и бодна подканващо Андерс в кръста.

Андерс се изкиска и се изви като гъсеница. Той имаше страшен гъдел.

Щом Сикстен разбра това, триумфална усмивка проясни лицето му. Той беше благородник на Червената роза и не можеше да си позволи да измъчва пленници. Но беше ли казано някъде, че не бива да ги гъделичка? Той направи опит като забоде показалец в стомаха на Андерс. Опитът беше неочаквано сполучлив. Андерс изпръхтя като хипопотам и се преви на две. Сега червените се оживиха и се нахвърлиха дружно върху жертвата си. А белият предводител стенеше, кискаше се и не можеше да си поеме дъх от смях.

— Къде скрихте Великия Мумрих? — попита отново Сикстен и загъделичка Андерс между ребрата.

— Ау, ау, ау — задъха се Андерс.

— Къде скрихте Великия Мумрих? — Бенка го загъделичка най-коварно по петата.

Отговорът беше нов пристъп на смях.

— Къде скрихте Великия Мумрих? — сега Йонте опита дали Андерс има гъдел в свивката зад коляното.

— Предавам се — Андерс. — Навън в прерията… при имението… има един… ох… малък път…

— А след това? — настоя Сикстен, вдигнал заплашително показалеца си.

Но нямаше „след това“. Случи се нещо съвсем неочаквано. Чу се силен пукот, а сетне стаята на Йонте потъна в мрак като египетска гробница. Електрическата крушка на тавана, единственото осветление на стаята, се беше разбила на хиляди парчета. Белият предводител бе също тъй сащисан, както и червените. Но дойде на себе си по-бързо от тях. Под закрилата на тъмнината той се провря като змиорка към вратата и изчезна в лятната нощ. Беше свободен.

Горе на покрива Кале замислено прибра своята прашка в джоба на панталона си.

— Ще взема пари от спестовната ми касичка за нова крушка за Йонте — рече той разкаяно.

Повреждането на чужда собственост беше нещо, което не подобаваше на един благороден рицар на Бялата роза, затова за Кале беше съвсем естествено да възстанови щетите.

— Но ти разбираш, че трябваше да го направя — оправда се той пред Ева-Лота.

Ева-Лота кимна с разбиране.

— Беше абсолютно необходимо — успокои го тя. — Предводителят ни беше в голяма опасност. Великия Мумрих също. Така че наистина беше неизбежно.

Междувременно отсреща при Йонте бяха намерили някакво джобно фенерче. Червените установиха с огорчение, че пленникът им се е изплъзнал.

— Изчезнал е! — изкрещя Сикстен и се втурна към прозореца. — Кой проклет въшльо разби лампата ни?

Нямаше нужда да пита. Грешниците, два тънки черни силуета, стояха на отсрещния покрив. Силуетите бързо изчезнаха. Тъкмо бяха чули изсвирването на Андерс и разбраха, че е на свобода. С главоломна скорост те претичаха по билото на покрива. Беше въпрос на живот и смърт да се озоват на сигурно място преди червените да са слезли долу, за да ги посрещнат. Без да се поколебаят нито за миг, те претичаха в тъмнината по билото с лекотата и гъвкавостта, които волният живот бе дал на младите им безстрашни тела. Достигнаха стълбата и се спуснаха с безумна скорост по нея. Първо Ева-Лота, веднага след нея Кале. Съвсем бяха забравили за Грен. Мислите им бяха при червените. Прозорецът на Грен беше тъмен. Явно непознатият си беше отишъл.