Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

— Ако бях престъпник, първо щях да спусна жалузите и тогава да запаля осветлението — заяви практичната Ева-Лота. — Впрочем до кое жилище ще си осигурим достъп, за да наблюдаваме Йонте?

Кале още не беше помислил за това. За криминалните служители в Стокхолм сигурно беше по-лесно да си осигурят достъп до някое жилище. Достатъчно беше да покажат полицейските си карти. Но едва ли можеше да се очаква, че на Кале и Ева-Лота ще им бъде лесно в това начинание.

Освен това срещу къщата на Йонте изобщо нямаше друга къща. Там беше реката. Къща имаше до нея. Къщата на стария Грен. Дървена барака на два етажа. Дърводелската работилница на Грен беше в приземието, а самият той обитаваше жилището на първия етаж. Дали биха могли „да си осигурят достъп“ до жилището на Грен, замисли се Кале. Просто да влязат при него и да попитат възпитано дали не биха могли да използват единия от прозорците му, за да наблюдават нещо незначително? Колкото и да беше фантазьор, Кале осъзна, че това е доста глупава идея. Имаше и друг проблем. Къщите на Йонте и Грен бяха обърнати една към друга с фасадите си, но фасадата на Грен нямаше прозорец на горния етаж.

— Имам идея! — провикна се Ева-Лота. — Ще се покатерим на покрива на Грен, това е единствената възможност.

Кале я погледна, изпълнен с възхищение.

— За човек, който никога през живота си не е учил криминалистика, идеята действително е добра — призна той.

Да, покрива на Грен, ето това беше решението. Беше достатъчно висок, за да се гледа през покривния прозорец на Йонте. Пък и Йонте нямаше жалузи. Щяха да си направят забележителен наблюдателен пункт. Кале и Ева-Лота се запътиха към дома с леко сърце — време беше за вечеря.

Няколко часа по-късно те се промъкваха през Роудиберг в тъмната и тиха вечер. Малките дървени бараки бяха сгушени една до друга. Нещо от горещината на юлския ден още витаеше между редиците от къщи. Беше топло, целият Роудиберг беше замрял в меката тъмнина. От време на време блясваше светлината на някой малък прозорец или врата, оставени отворени в тази лятна вечер. Мракът беше изпълнен с миризми. Мирисът на котки, пържена херинга и кафе се смесваше с опияняващото ухание на цъфналия жасмин и също тъй зашеметяващата воня на една кофа за смет, която отдавна трябваше да бъде изпразнена. Беше съвсем тихо. Улиците се виеха между къщите съвсем пусти. Жителите на Роудиберг не водеха нощен живот извън домовете си. Бяха се оттеглили зад собствените си четири стени и се наслаждаваха на уюта и почивката след усилния ден в мизерните си кухни, където тенджерката с кафето къкреше на печката, а на прозорците цъфтеше мушкатото. Който в този момент правеше вечерната си разходка в Роудиберг, не беше изложен на опасността да срещне друго живо същество.

— Тук е тихо като в гроб — прошепна Кале.

И беше прав. Само от време на време се дочуваха гласове зад някой осветен прозорец. В далечината пролая куче, но бързо замлъкна. Отнякъде долетя мелодия, изсвирена неуверено на акордеон, но това беше само опит, а после тишината стана още по-дълбока от преди.

У Йонте обаче беше оживено. В таванската стая беше светло, от отворения прозорец долитаха кресливи момчешки гласове. Кале и Ева-Лота установиха със задоволство, че разпитът очевидно върви с пълна сила. Навярно там горе се разиграваше същинска драма. Кале и Ева-Лота бяха твърдо решени да я наблюдават от най-доброто място, покрива на Грен.

— Трябва само да се качим на покрива — каза Ева-Лота сърцато.

Да, повече не беше необходимо. Кале обиколи още веднъж къщата, за да провери възможностите. За беда у Грен още светеше. Защо тези стари хора не си лягат навреме вечер, та те имат толкова голяма нужда от сън! Как иначе човек да се катери необезпокояван на покрива им? Нищо не можеше да се направи. Необезпокоявани или не, те трябваше да се качат на покрива.

Никак не беше трудно. Старият Грен любезно бе забравил една стълба, подпряна от едната страна на къщата. Тя наистина беше досами прозореца му, до осветения прозорец, а той пък зееше отворен зад спуснатия наполовина транспарант. Никак не беше сигурно, че Грен ще се зарадва, ако случайно подаде глава през прозореца и съзре две Бели рози, които тъкмо се катерят към неговия покрив. Но във Войната на розите човек не биваше да се отклонява с подобни дреболии. Той трябваше да върви неотклонно по пътя на дълга, дори ако този път минаваше по билото на покрива на Грен.

— Мини пред мен — окуражи Ева-Лота спътника си.