Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

През вратата те чуха последните горди слова на предводителя си:

— Да живее Бялата роза! — А сетне: — Пусни ръката ми! Давам честната си дума, че няма да избягам! Готов съм, господа!

След това те не чуха нищо повече. Тежка тишина се спусна над затвора им. Врагът беше напуснал къщата и отвел главатаря им.

Червените заплашиха, че Кале и Ева-Лота могат да останат в затвора си, докато обраснат с мъх. Това обаче не биваше да се приема буквално. Дори в свирепата Война на розите трябваше да се имат предвид някои усложняващи и пречещи обстоятелства, наречени родители. Естествено, беше изключително неприятно благородни воини да са принудени да прекъсват битката в кулминацията й, за да се приберат у дома и да ядат пържоли и пудинг. Родителите обаче бяха на мнение, че децата трябва да спазват часовете за хранене. Мълчаливо споразумение във Войната на розите беше, че трябва да се примирят с тези глупави родителски желания. Ако не го правеха, съществуваше опасност за много по-сериозни намеси в бойните действия. Родителите бяха абсолютно неспособни да отделят важното от маловажното. Нищо не им пречеше да им наложат забрана за излизане точно в онази вечер, която беше решаваща за битката за Великия Мумрих. Родителите общо взето знаеха ужасяващо малко за Великия Мумрих, макар и понякога някой детски спомен за прерията да озаряваше като случаен лъч светлина помрачения им разум.

И тъй, когато червените потеглиха с Андерс, а Кале и Ева-Лота останаха заключени в празната стая на необитаваната къща, това всъщност означаваше, че те трябва да умират от глад приблизително два часа, до към седем часа. В седем часа на трапезата на търговеца на хранителни стоки Бломквист, пекаря Лизандер и във всички други семейства в града димеше питателна вечеря. Преди този критичен час Сикстен щеше да изпрати или Бенка, или Йонте, за да отворят вратата на пленниците. Затова Кале и Ева-Лота гледаха в очите на гладната смърт с непоклатимо спокойствие. И все пак си беше позор да бъдеш заключен по този унизителен начин. А освен това пленяването носеше зашеметяваща победа по точки за червените. Това предимство ставаше още по-катастрофално поради залавянето на предводителя на белите и отвеждането му в плен. Дори Великия Мумрих, който все още беше в ръцете на белите, не можеше да компенсира падението.

Ева-Лота гледаше ожесточено през прозореца отдалечаващите се победители.

— Бих искала да знам къде го отвеждат — промърмори тя.

— В гаража на Сикстен, естествено — отвърна Кале и добави: — Поне да имаше един вестник!

— Вестник? — не повярва на ушите си Ева-Лота. — Да четем вестник сега, когато трябва да опитаме да се измъкнем оттук?

— Права си — съгласи се Кале. — Трябва да се измъкнем оттук. Тъкмо затова ми е необходим вестник.

— Да не мислиш, че вътре ще пише нещо за това, как да се спуснем по голите стени на тази къща? — Ева-Лота се надвеси от прозореца, за да прецени разстоянието до земята. — Ще си счупим главите — продължи тя, — но това едва ли ще помогне.

Кале подсвирна доволно:

— Тапетите! Не бях се сетил за това. Те ще стигнат.

Той дръпна със замах увисналия от стената тапет. Ева-Лота го загледа учудено. Кале се наведе и пъхна хартията в тесния процеп под вратата.

— Рутинна работа — мърмореше си той под нос, докато извади джобното си ножче. Отвори най-малкото и най-тънко острие, пъхна го в ключалката и го завъртя. От другата страна на вратата се чу звън. Беше ключът, който падна на земята. Кале издърпа парчето тапет, и наистина, ключът беше върху него.

— Както казах, рутинна работа — рече скромно великият детектив, намеквайки, че дейността му като детектив го изправя всекидневно пред необходимостта да отваря по един или друг хитроумен начин затворени врати.

— О, Кале, ти си велик! — рече Ева-Лота зашеметена.

Кале отключи. Ето че бяха свободни.

— Но няма да си тръгнем, без да помолим червеникаквите за прошка — заяви момчето.

Той избра от богатото съдържание на джоба си парче молив и го подаде на Ева-Лота. И тя написа върху парчето тапет:

До празноглавците от Червената роза!

Вашите опити да отглеждате мъх се провалиха жалко. Чакахме точно пет минути и трийсет и три секунди да покълне нещо.

Повече не ни се чака. Писна ни. Вие, дребни сополанковци, нима не знаете, че Белите рози могат да минават през стени?

Те грижливо затвориха прозореца и закачиха куката от вътрешната страна. После затвориха вратата отвън и оставиха ключа в ключалката. А прощалното писмо забодоха на дръжката на вратата.