Никой, прочел тези сърдечни думи, не би повярвал, че Червените и Белите рози в действителност бяха прекрасни приятели. Като се изключат Кале и Ева-Лота, Андерс нямаше друг толкова добър приятел като Сикстен, а също Бенка и Йонте, другите две великолепни Червени рози. А ако имаше някой в този град, когото Сикстен, Бенка и Йонте да признават и уважават, то това бяха противните въшльовци Андерс, Кале и Ева-Лота.
— Значи така — процеди Андерс, след като прочете известието. — Тогава напред към прерията! Да се бием и победим!
Хубаво беше, че я има тази прерия, безценно съкровище за поколенията деца, които бяха играли в нея откак се помнеха. Възрастни хора, достопочтени глави на семейства омекваха при спомена за индианските игри в прерията. Следващите поколения деца имаха голяма полза от това. Когато Кале се връщаше у дома с разкъсана риза след някоя особено ожесточена битка, търговецът на хранителни продукти Бломквист не се гневеше твърде, защото много добре си спомняше една друга риза, разкъсана в прерията в една пролетна вечер преди приблизително трийсет години. И макар че госпожа Лизандер много би искала дъщеря й да общува повече с връстничките си, вместо да лудува с момчетата навън в прерията, нейните възражения бяха съвсем напразни. Понеже пекарят я поглеждаше развеселено и казваше:
— Я си спомни, Мария, когато беше малка, не беше ли ти тази, която вечер се връщаше последна от прерията?
Прерията беше голяма общинска ливада, ширнала се току в края на града. Беше обрасла с ниска мека трева, такава трева, по която можеш спокойно да тичаш бос. Пролетно време тя сияеше нежно зелена. Тогава цялата прерия се превръщаше във вълнисто зелено море с жълти петна от нацъфтели жълтурчета. Но лятното слънце беше свършило делото си и сега прерията се разстилаше пред очите кафява и прегоряла. Кале, Андерс и Ева-Лота, които, без да губят време, последваха любезната покана на Сикстен, се взираха в бойното поле с присвити от ярката слънчева светлина очи и се опитваха да открият враговете си. Но Червените рози не се виждаха никакви. Големи части от прерията бяха обрасли с лешникови храсти и хвойна, между които лесно можеше да се скрие някой рицар от Червената роза. Белите нададоха смразяващия си боен вик и се втурнаха към храсталака. Претърсиха всеки храст, но не откриха нито един враг. Продължиха да търсят, докато стигнаха самия край на прерията, чак до старото имение, но напразно.
— Ама че глупости! — възмути се Андерс. — Та те не са тук!
Тогава в тишината на прерията отекна подигравателният смях на три вражи гърла.
— А, така значи — процеди Ева-Лота и се огледа неспокойно, — бих казала, че са в имението.
— Да, няма съмнение, че са вътре — съгласи се Кале, а гласът му бе изпълнен с възхищение.
В края на прерията между нежните трепетлики се издигаше една стара къща. Това беше господарското имение. Благородна стара къща от миналия век, която някога беше видяла и по-хубави дни. От един прозорец на задната страна надничаха три триумфиращи детски лица.
— Горко на този, който се приближи до новата главна квартира на Червените рози! — изкрещя Сикстен.
— Как, по дяволите, успяхте… — започна Андерс.
— О, иска ви се да разберете, нали — присмя им се Сикстен. — Вратата беше отворена. Съвсем просто, нали?
Господарското имение беше необитаемо от дълги години и много запуснато. Имаше план сградата да бъде реставрирана и преместена в градския парк, за да се превърне в етнографски музей. Така бе решила управата на града преди доста време. Но парите за тази цел трябваше да бъдат събрани на доброволни начала, а това ставаше бавно. През това време къщата се рушеше все повече и повече. Досега тя бе заключена и подсигурена срещу набезите на градските деца. Но щом прогнилите врати вече не можеха да задържат нашествениците, беше крайно време градските съветници да се намесят колкото се може по-бързо, докато все още имаше какво да се спаси от бъдещия етнографски музей. Ако се съдеше по тропота, който идваше отвътре, Червените рози галопираха из помещенията от осемнадесети век без никакво уважение към старините. Прогнилите дъски на пода скърцаха жално под пъргавите им нозе, които се носеха с диви триумфални скокове из новата главна квартира — бързо и непредпазливо.
— Ще пленим въшльовците и ще ги затворим тук, докато умрат от глад — провикна се Сикстен, възхитен от хрумването си.
Бъдещите жертви вървяха неотклонно към грозната си участ. И червените не се опитаха да им попречат. Сикстен беше решил да запази на всяка цена, жив или мъртъв, горния етаж, който можеше да се защитава по-лесно. Към него водеше парадното стълбище, а по средата му се бяха изправили червените и с войнствени физиономии и стойки даваха да се разбере, че нямат търпение да се нахвърлят върху врага.
Читать дальше