Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

О, да, за щастие лятната ваканция беше дълга. Тя беше най-великото изобретение, което е било правено някога от хората, така смяташе Кале. Странно наистина, като се замисли човек, че възрастните са могли да измислят нещо такова. Те оставяха децата да се скитат под слънцето цели десет седмици, просто ей така, без да си напрягат главата за Трийсетгодишната война или други такива неща. Вместо това, те можеха да се отдадат всецяло на Войната на розите, а това беше много по-вълнуващо.

— Дали ще участвам? Иска ли питане!

Като се има предвид, че напоследък престъпниците бяха почти на изчезване, великият детектив Бломквист можеше спокойно да си позволи отпуск, за да посвети свободното си време на висшето военно изкуство, пък и да види какво ли са измислили този път червените.

— Струва ми се, че е най-добре първо да предприема малка разузнавателна разходка — заяви Андерс.

— Давай — съгласи се Ева-Лота. — След около половин час потегляме и ние. Само да наточа ножовете.

Това звучеше многообещаващо и опасно. Андерс и Кале кимнаха одобрително. Да, Ева-Лота беше боец, на когото можеха да разчитат! Наистина, ножовете, които трябваше да бъдат наточени, бяха най-обикновени ножове за хляб от фурната на пекаря Лизандер — и все пак! Ева-Лота беше обещала на баща си да му помогне при точенето на ножове, преди да излезе. Да въртиш тежкото точило под палещото юлско слънце беше доста изморителен труд. Но все пак беше облекчение да знаеш, че това, над което се мъчиш, са безценни оръжия във Войната на розите.

— Стотици хиляди ще намерят смъртта си и душите им ще преминат в отвъдното — шепнеше едва чуто Ева-Лота, докато въртеше с все сили точилото, тъй че от челото й се стичаха капки пот.

— Какво каза? — попита пекарят Лизандер и вдигна поглед от ножа, който точеше в този момент.

— А, нищо!

— Предполагам, че е било точно това, което чух — рече пекарят и прокара пръст по острието на ножа. — Е, хайде, върви!

Ева-Лота не чака втора покана. Тя се промъкна през оградата, която делеше тяхната градина от двора на Кале. На едно място в оградата липсваше дъска. Тази дъска липсваше откак свят светува, и щеше да липсва, докато Ева-Лота и Кале имаха глас в семейния съвет. Тази липса им беше необходима.

Случваше се търговецът на хранителни продукти Бломквист, който беше подреден човек, да каже на пекаря Лизандер, както си седяха в летните вечери на верандата на пекаря:

— Чуй сега, приятелю, може би все пак трябва да поправим оградата. Изглежда доста запусната, тъй ми се струва.

— О, по-добре да изчакаме, докато децата пораснат толкова, че да се заклещват в дупката — отвръщаше му пекарят.

Но макар че непрекъснато се тъпчеше със сладкиши, Ева-Лота си беше все така тънка като вейка и можеше да се промъква без никакви трудности през всякакви дупки.

Откъм улицата се чу изсвирване. Андерс, предводителят на Бялата роза се беше завърнал от разузнавателната си обиколка.

— Те са в главната си квартира — извика той. — Напред, да се борим и да победим!

Когато Ева-Лота се запъти към точилото, а Андерс на своята разузнавателна обиколка, Кале отново се върна на мястото си под крушата. Той използва кратката почивка преди избухването на войната на Розите за един важен разговор.

Да, той имаше да води разговор, макар че наоколо не се виждаше друго живо същество. Великият детектив Бломквист говореше със своя въображаем слушател. Той беше негов спътник от години. Беше прекрасен човек, този негов слушател! Той единствен се отнасяше към прославения детектив с уважението, което последният наистина заслужаваше, но получаваше толкова рядко, а най-рядко от Андерс и Ева-Лота. И ето сега въображаемият слушател седеше в краката на маестрото, попивайки предано всяка негова дума.

— Господин Бенгтсон и госпожица Лизандер проявяват наистина осъдителна липса на интерес към престъпленията в нашата община — заяви угрижено господин Бломквист и се взря проницателно в очите на въображаемия си слушател. — Достатъчно е едно малко затишие и те загубват бдителността си. Не разбират, че тъкмо привидното спокойствие е опасно.

— Наистина ли? — рече въображаемият слушател, съвсем слисан.

— Спокойствието е измамно — продължи маестрото, натъртвайки на всяка дума. — Този малък мирен град, това блестящо лятно слънце, това идилично спокойствие — о, само за минута всичко това може да се промени. Съвсем ненадейно престъплението може да хвърли върху нас мрачната си сянка!