Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

Кале съвсем се вкисна. Нали миналото лято и чичо Бьорк беше се убедил в майсторските умения на Кале в преследването на убийци, на всичкото отгоре се възползва от тях. Точно той не биваше да си прави глупави шеги.

— Не, никакви произшествия — отвърна Андерс вместо Кале. — Всички крадци и убийци получиха заповед да отложат пъклените си дела до утре. Днес Кале няма време за тях.

— Ами да, днес смятаме да отрежем ушите на Червените рози — заяви Ева-Лота и се усмихна приветливо на полицая Бьорк. Тя всъщност си го харесваше.

— Знаеш ли, Ева-Лота, понякога ми се струва, че би трябвало да заприличаш малко повече на момиче — рече полицаят Бьорк и се взря загрижено в тънката, загоряла от слънцето амазонка, която, стъпила на бордюра на тротоара, се опитваше да вдигне от земята една цигарена угарка със сгънатия палец на крака си. Тя успя и със силен замах запрати фаса в реката.

— На момиче ли? Добре, от понеделник — обеща Ева-Лота и на лицето й изгря лъчиста усмивка. — Е, чичо Бьорк, сега обаче трябва да потегляме!

Полицаят Бьорк поклати глава и продължи по пътя си.

Всеки, който искаше да премине по моста, се озоваваше пред неустоимо изкушение. Естествено, той можеше да премине по общоприетия начин. Но мостът имаше парапети, съвсем тесни парапети. А когато преминаваш над реката, балансирайки по тези парапети, в стомаха се появява такъв приятел гъдел. Ами ако паднеш долу! Наистина, въпреки всевъзможните опити, това още не беше се удало на никого, но знае ли човек какво му е приготвила съдбата точно този път. И макар че отрязването на ушите на Червените рози беше належаща задача, Кале, Андерс, и Ева-Лота решиха единодушно, че все пак има малко време за едно акробатическо упражнение. Наистина, това беше забранено, но полицаят Бьорк вече беше изчезнал, пък и наоколо нямаше жива душа.

Но не беше така. Тъкмо когато те, без да се отклоняват от главната си цел, се изкатериха върху парапетите и в стомасите им се появи онова приятно гъделичкащо чувство, от другата страна на моста се появи накуцвайки старият Грен. Но кой го беше грижа за него! Старият Грен спря край децата, въздъхна както обикновено и рече с обичайния си отнесен вид:

— Ех, ех, щастливите игри на детството. Щастливите, невинни игри на детството. Ех, ех!

Така казваше старият Грен всеки път. Понякога децата му подражаваха. Но разбира се, никога така, че да може да ги чуе. Обаче, когато по погрешка Кале запратеше футболната топка право във витрината на татко Бломквист или пък Андерс паднеше от колелото си и забиеше лице в крайпътната коприва, се случваше Ева-Лота да въздъхне и да рече:

— Ех, ех, щастливите игри на детството. Ех, ех!

Те стигнаха другия край на моста без произшествия. И този път никой не падна във водата. Андерс се огледа дали някой не ги е видял. Малката улица беше празна, както преди. Само старият Грен се отдалечаваше в самия й край. Накуцващата му походка не можеше да бъде сбъркана с друга.

— Не познавам някой друг, който да върви толкова смешно — рече Андерс.

— Грен целият си е смешен — обади се Кале замислено. — Сигурно човек става толкова смешен, когато е толкова сам.

— Бедничкият — прибави Ева-Лота. — Представете си, да трябва да живеете в толкова стара, порутена къща и да няма никой, който да ви почисти или да ви сготви нещо…

— Хм, чистенето не е толкова важно — рече Андерс след кратък размисъл. — Лично аз не бих имал нищо против да поживея известно време сам. Тогава поне никой няма да пипа самолетите, които конструирам.

За момче като Андерс, което трябваше да съжителства с няколко по-малки братя и сестри в съвсем малка къща, мисълта да има на разположение само за себе си двуетажен дом, макар и порутен, никак не беше отблъскваща.

— О, и ти ще започнеш да се държиш странно след няколко седмици — заяви Кале, — още по-странно от сега, така мисля. Също като Грен.

— Татко не може да търпи този Грен — обади се Ева-Лота. — Той казва, че Грен е лихвар!

Нито Андерс, нито Кале знаеха какво е това лихвар, но Ева-Лота им обясни:

— Татко казва, че лихварят е човек, който дава на заем пари на хората, които имат нужда от това.

— Много мило от негова страна, всъщност — рече в пълно недоумение Андерс.

— Не, ти не разбра — прекъсна го Ева-Лота. — Това е все едно… разбираш ли… Представи си, че искаш да ти заемат 25 йоре, че непременно ти трябват 25 йоре за нещо.

— За сладолед — предложи Кале.

— Вземаш ми думата от устата. Вече усещам, че непременно ми е необходим един сладолед! — потвърди Андерс.