Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

Белите бързо преминаха в настъпление. Градските настоятели биха си заскубали косите от отчаяние, ако можеха да чуят тропота и трясъка, който настана, когато двете войски се сблъскаха една с друга. Бъдещият музей пукаше по всичките си шевове, а изящните дървени парапети на стълбата се извиваха, едва удържайки мятащите се тела на бойците. Дива глъчка се надигаше към хубавия таван с гипсови орнаменти. Предводителят на Белите рози се изтърколи по стълбата с гръм и трясък, от които дори духовете на миналото, ако имаше такива, биха пребледнели още повече, скупчени от ужас в някой ъгъл.

Битката продължаваше с променлив късмет за двете армии. Ту белите успяваха да изтласкат противника почти до горния край на стълбата, ту те самите се озоваваха под чудовищен огън от горе и се оттегляха в безпорядък към партерния етаж. Битката продължаваше вече цял половин час и двете страни жадуваха за промяна. Белите се оттеглиха за миг, за да подготвят последното неудържимо настъпление. Тогава Сикстен бързо даде нова заповед на своите войски. Секунди по-късно червените напуснаха без предупреждение своята позиция на стълбата и светкавично се оттеглиха на горния етаж. Там имаше много възможности да изчезнат хитро в стаите и стенните долапи. Сикстен и сподвижниците му знаеха това, защото бяха изучили основно къщата. Когато Андерс, Кале и Ева-Лота щурмуваха стълбата, от Червените рози нямаше и следа. Те бяха използвали предимството от няколко секунди. Окопани зад една изкусно маскирана с тапет стена, те наблюдаваха през един процеп припряното съвещание на белите, които стояха точно пред тях.

— Разпръснете се — нареди белият предводител. — Търсете врага, в която и дупка да се е сврял, треперейки от страх за живота си. И не се церемонете с него, когато го откриете.

Зад вратата Червените рози слушаха, изпълнени със задоволство. Окото на Сикстен проблесна доволно в процепа. Но белите не знаеха нищо за това. „Разпръснете се!“ — бе наредил техният предводител. Той не би могъл да измисли нещо по-глупаво. Така той сам подписа своята присъда. След миг самият той последва заповедта си и се разпръсна, т.е. изчезна зад един ъгъл. Едва беше изчезнал от погледа на своите сподвижници, когато Кале и Ева-Лота се промъкнаха в противоположната посока. Там откриха една врата, която отвориха предпазливо. Вътре ги очакваше една хубава слънчева стая и макар ясно да видяха, че в нея няма врагове, те за всеки случай влязоха в нея и си позволиха малка бойна почивка, за да надникнат през прозореца. Това се оказа стопроцентова грешка. Успяха все пак да достигнат вратата, за да чуят ясно как отвън ключът се завъртя в ключалката. Чу се и грубият смях на червения предводител и грозните му триумфални слова:

— Ей, вие, въшльовци такива, ето че удари последният ви час! Няма да излезете живи оттук.

А после пронизителният крясък на Бенка:

— О, ще стоите тук, докато по вас поникне мъх. Но ние ще идваме все пак от време на време. На Бъдни вечер например.

А Йонте добави:

— Да, да, не се тревожете. За Бъдни вечер ще наминем. А какво искате за Коледа?

— Главите ви в тава! — изкрещя отвътре Ева-Лота.

— И гарнирани, както се гарнират свински глави — помогна й Кале.

— Безсрамни до последния си миг — поклати тъжно глава червеният предводител пред събратята си. После повиши глас към своите пленници: — Сбогом, въшки такива. Викайте, като огладнеете. Ще идваме и ще ви скубем трева.

После той се обърна към Бенка и Йонте и потри доволно ръце:

— А, сега, смели мои братя по оръжие, някъде в тази къща в този миг се намира един жалък плъх, който се нарича предводител на Белите рози. Сам и беззащитен! Потърсете го! Намерете го, казвам ви!

Червените направиха всичко, което беше по силите им. Промъкваха се на върховете на пръстите си по дългия коридор, който се простираше през целия първи етаж. Взираха се внимателно във всяка стая. Дебнеха пред вратите, скрити зад тапетите. И знаеха, че където и да се намира предводителят на Белите рози, той добре съзнава ужасната опасност, която го грози. Беше сам срещу трима, които потръпваха от желание да го заловят. Да плениш предводителя на противника беше кулминацията на Войната на розите. Обаче белият предводител се беше скрил добре. Колкото и да душеха наоколо, червените не намериха дори косъмче от него. Докато внезапно Сикстен не чу тихо скърцане над главата си.

— Горе на покрива е — прошепна той.

Оттук нататък събитията се развиха с мълниеносна бързина. Андерс наистина беше завзел тавана и ето че сега в пълна бойна готовност и с най-смразяващи звуци предупреждаваше всеки, който още не си е направил завещанието, да не се доближава до него. Но нищо не помогна. Сикстен, необичайно едър и силен за възрастта си, тръгна напред, Бенка и Йонте помагаха при нужда и скоро Андерс, мятайки се диво, бе отведен надолу по стълбата, към неизвестността на пленничеството.