Астрид Линдгрен: Кале Бломквист живее опасно

Въображаемият слушател изпъшка.

— Господин Бломквист, плашите ме — прошепна той и се заоглежда плахо, сякаш искаше да провери дали престъплението вече не дебне иззад някой ъгъл.

— Оставете това на мен — успокои го великият детектив. — Не се притеснявайте. Аз съм на своя пост.

Въображаемият слушател не можа да каже нищо, задавен от вълнение и благодарност. Обаче благодарствените слова, които най-сетне успя да изрече със запъване, бяха прекъснати от бойния вик на Андерс, който долетя откъм оградата:

— Напред, да се бием и да победим!

Великият детектив Бломквист подскочи като ужилен от пчела. Не биваше да го открият още веднъж под крушовото дърво.

— Бъдете здрав! — викна той на прощаване на въображаемия слушател с ясното усещане, че се сбогуват за доста дълго време. Войната на Розите едва ли щеше да му остави време да се излежава в тревата и да води разговори за криминалните престъпления. А това всъщност беше добре. Честно казано, истинско мъчение беше да ловиш престъпници в този град. Цяла година изтече от последния път — би ли могъл някой да си представи това? Не, Войната на розите наистина му беше добре дошла.

Въображаемият слушател гледа дълго и притеснено след него.

— Бъдете здрав! — провикна се великият детектив още веднъж. — Известно време ще бъда мобилизиран. Но не се притеснявайте. Трудно ми е да си представя, че тъкмо сега тук ще се случи нещо необикновено.

Трудно ми е да си представя… Този път господин великият детектив, който всъщност трябваше да бди за сигурността на града, наистина се заблуждаваше! Ето го, тича, свирукайки весело, босите му кафяви нозе плющят по черния път, докато той настига Андерс и Ева-Лота. Трудно ми е да си представя! Да си представя… Тича ли, тича великият детектив!

— В този град има само една улица, а тя има само една пресечка — не пропускаше да обясни пекарят Лизандер на пътниците, които идваха тук от някой друг край.

И той имаше право. Главната улица и Малката улица, това бяха всички улици, които имаше в града — и естествено Големият пазар. Останалото бяха мънички калдъръмени, неравни улици и слепи улички, които водеха надолу към реката или пък свършваха внезапно пред някоя стара порутена къща, застанала на пътя с правото на по-стария, за да се противопоставя своенравно на опитите за модерно планиране на града. Е, в покрайнините на града имаше и някоя друга модерна вила с добре поддържана градина, но това бяха изключения. Повечето градини бяха като тази на пекаря: диво обрасли с бурени, запуснати поляни, които никой никога не косеше, из които кривяха клони стари ябълкови и крушови дървета. И къщите приличаха на дома на пекаря: големи дървени сандъци, които един майстор строител от отдавна отминали времена бе украсил в пристъп на лудешко вдъхновение със съвсем неочаквани корнизи, кулички и зъбци.

Не беше хубав град, строго погледнато, но излъчваше старомоден уют и спокойствие. И всъщност си имаше собствена хубост, поне в този топъл юлски ден, когато във всички градини цъфтяха розите, шибоите и божурите, а липите по Малката улица се оглеждаха в рекичката, която течеше тъй замислено в коритото си. Кале, Андерс и Ева-Лота, които в този миг крачеха по брега на реката към главната квартира на Червената роза, изобщо не си задаваха въпроса дали градчето им е хубаво, или не. Те знаеха само, че то беше отлично бойно поле за войната на Розите. В тесните, криви улички човек можеше с лекота да се избави от преследвачите си, имаше огради за прескачане и покриви, по които да се катериш, бараки за дърва, в които да се барикадираш при необходимост и освен това хиляда и една възможности да се скриеш. На град с такива изключителни удобства не му трябваше хубост. Беше напълно достатъчно, че слънцето пече и паветата под босите им нозе са толкова топли и приятни при допир. Сякаш в цялото тяло беше лято. Лекият мирис на тиня от реката, който от време на време се смесваше с уханието на розите от някоя градина, също беше приятен и летен. Будката за сладолед долу на завоя също разхубавяваше града, така мислеха Кале и Андерс и Ева-Лота. Повече хубост тук изобщо не беше нужна.

Те си купиха по един сладолед и продължиха по улицата.

Откъм моста над реката се зададе с бавна крачка старши полицаят Бьорк. Копчетата на униформата му проблясваха на слънчевата светлина.

— Привет, чичо Бьорк! — провикна се Ева-Лота.

— Здравейте, деца — отвърна полицаят. — О, господин детектив! — прибави той и потупа приятелски Кале по тила. — Някакви произшествия днес?