Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

Госпожа Лизандер въздъхна и тръгна бавно за вкъщи. Имаше чувството, че горещината скоро ще помрачи разума й, така че беше по-добре да се скрие у дома.

Ева-Лота изобщо не страдаше от горещината. Тя й се наслаждаваше също тъй, както се радваше и на оживлението по улиците, и на сока на божествените череши, който течеше в гърлото й. Беше пазарен ден, а тя обичаше пазарните дни. Всъщност като се замисли човек, тя обичаше всички дни — освен онези, когато в училище имаха ръчен труд. Но сега беше лятна ваканция!

Тя повървя без да бърза из пазара и по Малката улица надолу към реката, покрай градината на сладкарницата и още по-нататък към моста. Тя всъщност нямаше желание да се отдалечава от центъра на събитията, но нали й бяха възложили тайно поръчение, а то трябваше да бъде изпълнено. Предводителят й нареди да вземе Великия Мумрих и да го пренесе на по-удобно място. При мъчителния разпит Андерс почти бе издал къде е скрит Великия Мумрих. И човек можеше да се обзаложи, че червените ще претърсят всеки квадратен милиметър земя — там долу при малката пътека зад имението. Но тъй като досега не бяха надали триумфален крясък, явно Великия Мумрих все още си беше там, където са го оставили. На съвсем видно място, в една малка вдлъбнатина на големия камък между храстите, точно до пътечката.

Истински позор щеше да бъде червените да го намерят просто ей така. Беше само въпрос на време да докопат скъпоценната вещ. Но тъй като днес беше пазарен ден, можеше да се предположи, че Сикстен, Бенка и Йонте няма да се отделят от въртележката и стрелбището в увеселителния парк зад железопътната станция. Днес Ева-Лота имаше шанса да вземе необезпокоявана Великия Мумрих от хранилището му, което междувременно беше станало съвсем несигурно. Предводителят вече беше определил новото скривалище на светинята: при кладенеца в руините на замъка горе, в Бургхоф. Това означаваше, че в тази непосилна жега Ева-Лота трябваше първо да измине дългия път до прерията и обратно, после отново да пресече целия град и да изкатери стръмния път до развалините, извисяващи се на внушителна височина над града, точно на срещуположната страна на чифлика. Трябваше да си много предан рицар на Бялата роза, за да се подложиш на такова мъчение без да гъкнеш. А Ева-Лота беше предана. Но защо точно нея бяха натоварили с това тежко поръчение. Нима предводителят не би могъл да изпрати Кале? Не, защото в този важен ден бащата на Кале без капчица разбиране бе превърнал великия детектив в момче за всичко и помощник продавач в магазина за хранителни стоки. Днес селяните идваха в града, за да си попълнят запасите от захар, кафе и солена херинга. Тогава не можеше ли самият предводител на Бялата роза да поеме отговорната задача? Не, защото предводителят трябваше да замества баща си в обущарската работилница. На майстора обущар Бенгтсон не му харесваше да работи в пазарни дни и да си разваля удоволствието от празника. В такива дни той си вземаше свободен ден и „празнуваше“. Той не можеше обаче да затвори работилницата. Нали можеше да дойде някой и да донесе обувки за поправка, друг пък да намине, за да си вземе обувките, макар че беше пазарен ден. И затова той беше обещал твърдо на сина си да го напердаши до синьо, ако си позволи да се измъкне от работилницата дори само за пет минути.

И така Ева-Лота, предан рицар на Бялата роза, получи поръчението, тайното и свято поръчение да пренесе свещения Велик Мумрих от едното в другото скривалище. Това не беше просто някаква задача, а ритуално действие, истинска мисия. Какво значение има, че слънцето сипе жар над прерията, а на хоризонта започват да се събират синьо-черни облаци? Какво значение има, че човек не може да участва в пазарното оживление, че трябва да напусне „центъра на събитията“ — защото точно това направи тя, когато свърна при моста и пое пътя към прерията.

Но дали наистина направи това? Не, центърът на събитията всъщност не беше сред пазарната суматоха. В този ден центърът на събитията беше на съвсем друго място. И в този момент Ева-Лота вървеше с голите си кафяви крака право към него.

Тези облаци наистина започваха да я плашат. Синьо-черни, зловещи, чак страшно да ти стане. Ева-Лота върви бавно. Тук навън в прерията е толкова горещо, че въздухът трепти.

Фу, тази прерия няма край, цяла вечност ти е необходима да я прекосиш! Но Ева-Лота не е единствената, която крачи под палещото слънце. Тя почти изпитва облекчение, когато съзира далеч пред себе си стария Грен. Няма съмнение, че е Грен. Никой не накуцва като него. Грен, както изглежда, също се е запътил към имението. Виж ти, ето че завива в малката пътека, която минава между лешниковите храсти, и Ева-Лота го губи от очи. О, велики Небукаднезар, да не би и той да е тръгнал за Великия Мумрих! Ева-Лота се усмихва при тази мисъл. После обаче се взира напрегнато през маранята. От другата страна също се задава някой, някой, който със сигурност не би могъл да бъде от града, понеже идва откъм пътя, който се вие покрай имението в посока към равнината. Ах, но това е човекът със зеления габардинен панталон! Ами да, нали днес е сряда. Днес той трябваше да „плати полите си“ или как беше казал тогава, а да, полици, така се наричаха тези неща.