Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

— Да, точно това правя — увери го баща му. — Така че ти наистина, както се изрази, спипа въшката на местопрестъплението. Но тя вече е готова и сега ти ще си тръгнеш с нея.

— Не… ама… татко! — извика Бенка в крайно отчаяние.

Доктор Фросберг затвори съвсем спокойно чантата си, а след това подръпна приятелски, но доста силно светлия къдрав перчем на Бенка.

— Хайде, момчето ми — подкани го той. — Лека нощ Фредриксон. Засега няма да умрете. Мога да ви обещая това.

По време на целия разговор Кале стоеше настрани, а по лицето му играеше усмивка, която ставаше все по-широка и по-широка. Какъв срам за Бенка, какъв невъобразим срам! Да попадне точно в ръцете на баща си! Да бъде отведен от татко у дома като същинско бебе! Тъкмо когато искаше да спипа Кале. Какво ли не се налагаше да преглътне Бенка във Войната на розите. „Хайде, момчето ми“ — нямаше какво да се каже повече.

А докато силните и неумолими бащини ръце отвеждаха Бенка към вратата, момчето осъзна своя позор в целия му ужасяващ размер. О, той непременно щеше да изпрати „читателско писмо“ в местния вестник: „Необходими ли са родителите?“. Той наистина съвсем искрено обичаше майка си и баща си. Но и най-мирното дете можеше да бъде доведено до отчаяние от тази невероятна способност на родителите да се появяват в най-неподходящия момент.

Сикстен и Йонте дотичаха, пъхтейки, по улицата и Бенка успя да им прошепне:

— Той е там вътре.

После Бенка бе отведен към чакащата кола — защо, ах, защо не беше обърнал внимание на тази кола малко по-рано? — а Сикстен и Йонте се втренчиха в него, изпълнени със състрадание.

— Бедният — рече Йонте и въздъхна дълбоко.

После обаче нямаше повече време за състрадание и въздишки. Трижди по-тежко на Белите рози, които все още ги вземаха за глупаци! Кале трябваше да бъде заловен, и то веднага! Сикстен и Йонте се шмугнаха в дома на Фредрик. Там обаче нямаше и следа от Кале.

— Привет, Сикстен! Привет, Йонте, моето момче — проговори уморено Фредрик. — Само да можехте да чуете какво става в стомаха ми. Все по-болен и по-болен…

— Фредрик, да си виждал Кале Бломквист? — прекъсна го Сикстен.

— Кале ли? Да, преди малко беше тук. Май скочи от прозореца — огледа се Фредрик и се усмихна под мустак.

Значи негодникът беше скочил през прозореца! Наистина, и двата прозореца на Фредрик бяха широко отворени, понеже според доктор Фросберг стаята трябваше да бъде проветрена, и мръсните, някога бели пердета се издуваха от вечерния вятър.

— Хайде, Йонте! — викна настървено Сикстен. — След него! Нямаме нито секунда!

И със същински лъвски скок и двамата излетяха от двата прозореца. Нямаше, както се каза, нито секунда време. Дори Йонте, който все пак беше роден в Роудиберг, не се сети, че задната стена на къщата на Фредрик гледа право към реката.

— Хайде, излизай, Кале — обади се немощно Фредрик, — трябва да чуеш какво става в стомаха ми.

Кале се измъкна от гардероба, разтреперан от удоволствие. Той изтича към прозореца и се надвеси навън.

— Сигурни ли сте, че можете да плувате? — провикна се той. — Или да ви хвърля надуваеми жилетки?

— Достатъчно ще бъде да ни хвърлиш надутата си тиква! — Освирепял от гняв, Сикстен избълва силна водна струя право в засмяното лице на Кале.

Кале се обърса безгрижно и рече:

— Водата е доста топла тази вечер. Защо не си поплувате, това ще ви ободри.

— Не, елате тук — обади се немощно Фредрик. — Влезте вътре. Така ще чуете какво става в моя стомах.

— Хей, смятам да си тръгвам — провикна се Кале.

— Да потънеш вдън земя дано — отвърна горчиво Йонте и заплува към близкия кей. Гонитбата беше приключила. И Сикстен, и Йонте знаеха добре това.

Кале пожела лека нощ на Фредрик и затича с леко сърце и лека стъпка към дома на Ева-Лота. В градината им беше пекарницата, в която майсторът пекар Лизандер всеки ден печеше хляб, питки и сладкиши, с които жителите на града поддържаха добрата си форма. Горе, на тавана на пекарницата, както бе всеизвестно, се намираше главната квартира на Бялата роза. За да стигне до нея, човек трябваше да се изкатери по едно въже, което висеше от един отвор на фасадата. Естествено, имаше и стълба, която водеше дотам, но рицарите на Бялата роза не можеха да използват тези пътища за простосмъртни. И така, Кале се изкатери по въжето, както повеляваше дългът му, а когато Андерс и Ева-Лота го чуха, те веднага подадоха глави от отвора на тавана.

— Аха, значи успя все пак — рече доволно Андерс.