Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

Ева-Лота размишлява, какво ли е това да се плати полица. Ами да, лихварство или нещо такова, сигурно много сложно. Ама с какви глупости се занимават някои хора! „Ще се срещнем на обичайното място“, беше казал той, габардиненият мъж. Значи тук е това място, извън града. Но трябваше ли да бъде точно при Великия Мумрих? Няма ли други храсти, където да се срещнат двамата, за да лихварстват? Не, явно не. Сега и габардиненият панталон изчезна между храстите.

Ева-Лота съвсем забавя крачка. Тя и без това не бърза особено, пък и по-добре е мъжът да плати на спокойствие своите полици, преди тя да си вземе Великия Мумрих. Докато чака, тя влиза за малко в имението и се разхожда из стаите. Скоро имението отново може да се превърне в бойна площадка и е добре човек да го познава.

Тя поглежда от прозореца на задната стена. Ау, цялото небе е почерняло! Слънцето е изчезнало, а в далечината се чува зловещ тътен. Цялата прерия изглежда толкова пуста и страшна. Тя трябва да побърза, трябва да вземе Великия Мумрих и да изчезва по-бързо оттук.

Ева-Лота тича към вратата, тича с всички сили, завива по малката пътека между лешниковите храсти, и през цялото време чува тътена на идещата буря, тича все по-притеснена, тича… не, сега тя внезапно спира. Налетяла е право в ръцете на някой, който идва от срещуположната страна и бърза също като нея. Отначало тя вижда само тъмнозеления габардинен панталон и бялата риза. После вдига поглед и към лицето. О, какво лице! Толкова бледо, толкова изплашено — нима голям човек може да се страхува толкова много от бурята? Ева-Лота почти го съжалява. Но той сякаш изобщо не ще да знае за нея. Хвърля й бърз поглед, изглежда изплашен и зъл същевременно, а сетне бърза да отмине по тясната пътека.

Ева-Лота не обича да я гледат по този начин — като нещо досадно. Тя е свикнала лицата на хората да светват, когато я поглеждат. И не иска човекът да отмине, преди тя да му е дала да разбере, че е любезен човек и би желала да се отнасят с нея като с такъв.

— Простете, колко е часът? — пита тя любезно, само за да каже нещо и защото — е, защото те всъщност са възпитани хора, макар и сблъскали се случайно сред храстите.

Мъжът се сепва и спира неохотно.

Отначало той сякаш няма намерение да отговори на въпроса й, после все пак поглежда часовника си и измърморва неясно:

— Два без петнадесет.

После продължава пътя си. Ева-Лота гледа след него. Тя забелязва, че от джоба на панталона му виси някаква хартия, от джоба на тъмнозеления му габардинен панталон.

После той изчезва. Но на пътя остава да се белее някаква смачкана хартия. Изпуснал я е в бързината. Ева-Лота я вдига и чете любопитно. „Полица“ пише най-отгоре. Аха, значи така изглеждат полиците, ха-ха-ха! Нима си заслужава да се прави такъв театър заради този къс хартия?

После се чува трясък, такъв ужасяващ трясък, че Ева-Лота се снишава от ужас. Тя всъщност не се страхува от бурята. Но сега, тъкмо сега, тук извън града, съвсем сама в прерията! Внезапно всичко е станало толкова странно. Между храстите е толкова тъмно. И дори във въздуха витае нещо непознато, нещо, което вещае нещастие. Ах, ако можеше сега да си е в къщи! Трябва да бърза, да бърза с всички сили!

Но първо да вземе Великия Мумрих! Един рицар на Бялата роза изпълнява дълга си, пък ако ще и сърцето му да бие чак в гърлото. До камъка остават само няколко крачки. Само да свършат храстите.

Ева-Лота тича…

Отначало от устните й се изтръгва само тих стон. Тя стои съвсем тихо и гледа и скимти едва чуто. Може би, о, може би това е само някакъв лош сън. Може би там, до камъка не лежи никой — сгърчен на две.

После вдига ръце пред лицето си, завърта се и тича, а от гърлото й излизат ужасни странни звуци. Тя тича, макар че краката й треперят и едва я държат. Не чува гръмотевицата и не усеща дъжда, който се излива от небето, не усеща лешниковите клони, които я удрят в лицето. Тича, както се тича насън, за да се избави от незнайната беда, която я преследва. Пресича прерията. През моста. По познатите улици, които внезапно са опустели под пороя.

У дома! У дома! Най-сетне! Тя блъсва градинската врата. Там, в пекарницата е баща й. В бялата престилка на пекарите. Стои край своите тави. Той е едър и спокоен както винаги, и човек цял става в брашно дори само да се приближи до него. Татко си е все същия, дори когато светът се е променил толкова страшно, дори когато става невъзможно да се живее в него. Ева-Лота се мята диво в ръцете му, притиска се в него, обвива ръце около врата му, здраво, много здраво, заравя обляното си в сълзи лице в рамото му и хленчи тихо: