Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

— Но аз наистина не можех да знам, че там в прерията се търкалят мъртъвци — оправда се той унило пред Кале.

Кале седеше срещу него и замислено забиваше редица от обущарски пирончета в тезгяха.

— Не, откъде би могъл да знаеш — рече той. — Такива неща не се случват често.

— Какво не се случва често?

— Край чифлика да се търкалят мъртъвци.

— Да де, нали това имах пред вид — кимна Андерс. — Впрочем Ева-Лота ще се справи. Всяко друго момиче би превъртяло, но не и тя. Ще видиш, че ще даде на полицията цял куп улики.

Кале кимна.

— Може да е видяла някого, който… който… може да го е направил.

Андерс потръпна. Но той не бе разстроен колкото Кале. Андерс беше жизнерадостно, открито и много дейно момче и необичайните събития събуждаха желанието му за действие, дори когато бяха толкова зловещи. Той искаше да направи нещо, и то веднага. Да се започне издирване и да се залови убиецът, и то ако може начаса. Той не беше мечтател като Кале. Но би било несправедливо да се твърди, че Кале с неговите пристъпи на мечтателство не умее да се развихря — имаше такива, които бяха виждали преобразяването му. Обаче активността му започваше винаги със скучни медитации. Тогава Кале лягаше под крушата и си измисляше разни неща — понякога много находчиви неща, трябва да признаем — но често пъти те бяха само празни фантазии. Андерс не фантазираше. Той не губеше време с медитации. Тялото му бе така изпълнено с бликаща енергия, че за него бе същинско мъчение да стои на едно място. Неслучайно именно той беше станал предводител на Бялата роза. Беше самоуверен, жизнерадостен и имаше дар слово, беше изобретателен и винаги готов да застане начело, все едно на какво. Такъв беше Андерс. Някое по-мекушаво момче би страдало от семейните взаимоотношения, от баща си, който беше непоносим тиранин — Андерс обаче не се впечатляваше твърде. Той просто гледаше да е по-далеч от дома, доколкото може, а сблъсъците с баща си приемаше равнодушно. Всички обидни думи се хлъзгаха по него като вода по гъска и пет минути след най-страшното пререкание той вече беше навън и тичаше весело както винаги. Съвсем невъзможно беше да седи с ръце в джобовете сега, когато крайно важни неща налагаха неговата намеса.

Затова той каза:

— Хайде, Кале. Затварям работилницата. Старият да казва каквото ще.

— Ще посмееш ли наистина? — попита Кале, който познаваше гнева на обущаря.

Андерс изсумтя презрително.

Естествено, че ще посмее. Трябваше само да обясни по някакъв начин на евентуалните клиенти защо посред бял ден магазинът е затворен. Той взе молив и написа на къс хартия:

ЗАТВОРЕНО ПОРАДИ УБИЙСТВО

После закачи бележката на вратата на работилницата с кабарче и заключи.

— Ти не си добре — заяви Кале като прочете съдържанието на съобщението. — Не би могъл да оставиш такава бележка!

— Защо да не мога? — попита колебливо Андерс. Наклони глава и се замисли. Може би все пак Кале имаше право. Кой знае как щяха да разберат бележката му. Той я скъса, върна се в работилницата и написа нова. Закачи я на вратата и тръгна, без повече да му мисли. Кале последва своя шеф.

Скоро след това пристигна госпожа Магнусон от отсрещната къща. Тя искаше да си вземе обувките, които беше оставила за нови подметки. Госпожа Магнусон спря и прочете с ококорени от учудване очи:

ПОРАДИ ПОДХОДЯЩОТО ВРЕМЕ ТАЗИ РАБОТИЛНИЦА ДНЕС ЩЕ ОСТАНЕ ЗАТВОРЕНА

Госпожа Магнусон поклати глава. Той поначало рядко биваше трезв, този обущар, но този път наистина беше препил. „Подходящо време“ — ама че работа.

Андерс крачеше към прерията. Кале го следваше крайно неохотно. Той нямаше ни най-малко желание да ходи там. Но Андерс беше убеден, че полицията вече чака нетърпеливо помощта на Кале. Обикновено Андерс се подиграваше на Кале заради неговите детективски мечти, но сега съвсем забрави това, защото наистина имаше спешен криминален случай. Сега той си спомни забележителните успехи на Кале от предишната година. Неоспорима заслуга на Кале беше залавянето на тримата крадци на скъпоценности. Да, Кале беше забележителен детектив и Андерс охотно признаваше това негово превъзходство. Той беше убеден, че и полицията мисли така.

— Нали разбираш, те би трябвало да се радват да те имат на разположение — рече той. — Ти ще разгадаеш случая докато успеят да се обърнат. А аз ще съм ти помощник.

Кале се намираше в трудна ситуация. Той не искаше да признае на Андерс, че владее до съвършенство само разкриването на измислени престъпления и че всъщност изпитва истински ужас да си има работа с истинско убийство. Той влачеше крака все по-бавно, тъй че Андерс го подкани нетърпеливо: