Ерик Найт - Ласи

Една вечер седя дълго до огъня, без да проговори. Най-после тънкият й глас разкъса тишината:

— Дан!

— Какво има?

— Тя не е щастлива при нас.

— Кой не е щастлив? За кого говориш?

— Много добре знаеш за кого говоря. За Бюти. Тя не е щастлива. Съсипва се.

— Ама че глупости. Ти се занимаваш прекалено много с това куче. Всеки път, когато примигне с очи, започваш да мислиш, че има шарка или чума, или кой знае какво още.

Жената през цялото време наблюдаваше своята Бюти. След малко поклати глава.

— Не, Дан. Не съм ти казала, но последните три дни не е яла нищо.

Мъжът вдигна очилата си на челото и също се загледа в кучето. След малко се обърна към вярната си спътница:

— Глупости, Дали. Мисля, че това е разбираемо. Ти й даваше толкова много ядене, та не бих се учудил, ако й е втръснала дори най-хубавата храна. Там е причината, не другаде.

— Не, Дан, не говоря глупости и ти много добре го знаеш. Защо, когато излизате вечер, я връзваш с въжето?

— Ами, това е само за в случай че… ами, докато свикне с новия си дом. Ако я пусна, може да се заблуди и тъй като не познава местността, няма да намери пътя обратно и…

— Не ми разказвай приказки, Дан. Знаеш не по-зле от мен, че ако остане свободно, кучето ще избяга, ще ни напусне и никога няма да се върне.

Мъжът не отговори. Жената продължи с решителен глас:

— Тя не е щастлива, Дан. Ти не си тук с нея по цял ден и не можеш да я видиш какво прави следобед — от прозореца към вратата, от вратата към прозореца, докато почна да се плаша, че ще протърка плочките…

— Е, и? Кучето просто ти дава да разбереш, че иска да излезе на разходка.

— Не, Дан, не е това. Нали се опитвах да я изведа. Връзвах я с въжето и… Тя никога не се съпротивлява, Дан, подчинява се на всяка дума. Знаеш ли какво мисля?

— Е, кажи какво?

— Държи се така, защото ни съжалява. Бяхме добри към нея и тя не иска да ни нарани, затова се държи така. Просто е твърде учтива, за да избяга, преди да сме й позволили да си отиде.

— О, моля те, Дали. Никое куче не може да разсъждава така — като човек.

— Не, Дан, нашата Бюти може. Ти просто не я познаваш достатъчно добре.

— И?

Жената понижи глас.

— Искам да ти кажа, че аз я познавам и забелязах нещо много важно.

— И какво е то?

— Дан, тя е пътник. Тръгнала е нанякъде.

— О, женичке, какви странни идеи се раждат в главата ти!

— Все ми е едно какво мислиш, Дан. Знам… аз и Бюти, ние двете знаем. Тя е била на път, Дан, уморила се е и е спряла за малко тук, сякаш е влязла в болница — или в някоя гостилница, както пише в книгите. Сега вече е по-добре и иска да продължи пътя си. Но е твърде учтива, твърде почтена и не желае да ни нарани. Сърцето й обаче е далече оттук. Тя не е щастлива с нас, Дан.

Старият мъж не отговори. Изпразни глинената си лула в шепа и погледна замислено кучето. Най-после заговори:

— Добре. Права си, Дали. Ще направя каквото кажеш.

Има хора, чиито сърца се изпълват със страх и ужас при вида на едно ожадняло животно, от муцуната на което е потекла слюнка. Тези хора хукват да бягат и крещят: „Бясно куче!“ Има други, за които всяко минаващо покрай тях същество е враг и по него трябва да се хвърлят камъни. В живота на едно куче има обаче и хора, които проявяват към него дълбоко разбиране и искрена привързаност, хора, които са истински пример за добро отношение към животните. На такива хора целият кучешки свят трябва да бъде благодарен.

Такива бяха и възрастните хора, които на следващия следобед седяха в къщичката си и мълчаливо наблюдаваха своето куче. Когато малката стрелка наближи четири, Ласи скочи на крака, проследена от два чифта очи.

Когато застана до вратата и изскимтя, а после се запъти към прозореца, се чуха две тихи въздишки.

— Е, добре — промърмори мъжът.

Това беше всичко. Двамата се изправиха и жената отвори вратата. Хванаха се за ръка и бавно тръгнаха след Ласи към улицата.

Щом излязоха на шосето, кучето спря, сякаш не можеше да проумее, че най-сетне му е позволено да си тръгне. То постоя малко и се обърна към жената, която го беше галила, приласкавала и хранила.

Дали се изкуши да я повика обратно — да я върне при себе си и да се опита да заличи спомените от миналото. Ала беше твърде почтена, за да го стори. Изправи се и каза високо и ясно:

— Всичко е наред, милата ми. Щом трябва да вървиш, тогава върви.

Ласи улови много ясно думата „върви“, единствената, която имаше значение за нея.

Тя се обърна отново към старата двойка, погледна ги, сякаш си вземаше сбогом, после се обърна решително и затича напред — не по шосето, което минаваше по линията изток — запад, а направо през полето. Нейният път водеше на юг.