Ерик Найт - Ласи

Той седна отново на мястото си и продължи да чете, но дребната, посивяла жена остана приведена напред. След малко се обади пак:

— Ето, чух го отново! Там има нещо! — Тя скочи от стола си. — Ако не искаш да видиш какво става с пилетата ти, Дан Фейдън, ще отида аз!

Тя грабна шала си, но мъжът я изпревари.

— Не бързай толкова! — изръмжа той. — Седни на мястото си. Щом настояваш да отида, ще се постарая да успокоя бедната ти душа. Ще огледам наоколо.

— Тогава си увий поне шала около врата, Дан — отговори жената. Проследи го с поглед, а когато остана сама, огледа малката им стая. Откакто живееха в тази усамотена къщурка, ухото й беше привикнало да улавя всички шумове на природата. Чу отдалечаващите се стъпки на мъжа си, не след дълго го чу да се връща забързано през воя на бурята. Да, Дан направо тичаше. Жената скочи и се вгледа напрегнато във вратата, която се отвори с трясък.

— Вземи шала си и ела с мен — изрече задъхано мъжът й. — Намерих го. Къде е фенерът?

Двамата излязоха заедно в нощта и се хванаха за ръка, за да устоят на напора на вятъра и проливния дъжд. Забързаха нагоре по шосето и там, под живия плет от глог, който растеше от двете страни на платното, мъжът спря, а после се смъкна по наклона. Жена му вдигна високо фенера. Най-после разбра какво е намерил мъжът й. В канавката лежеше куче. Видя го да обръща глава и за миг светлината на фенера се отрази в очите му.

— Бедничкото — прошепна тя. — Кой е пуснал навън кучето си в нощ като тази?

Думите й бяха отнесени от вятъра, но старият мъж чу звука на гласа й.

— Много е изтощено и не може да ходи — извика той. — Вдигни фенера още малко!

— Да ти помогна ли?

— Какво?

Жената се приведе към канавката и изкрещя:

— Да ти помогна ли?

— Не, ще се справя и сам.

Тя проследи с поглед как мъжът й се наведе и вдигна кучето. Уви се по-плътно в шала си, защото вятърът заплашваше да й го отнеме, стисна по-здраво фенера и тръгна редом с мъжа си.

— Върви внимателно, Дан — проговори предупредително тя. — О, бедното, бедното животно!

Тя забърза напред, за да отвори вратата, и я държа докато мъжът влезе. Даниел изпъшка и прекрачи прага. Вратата се затръшна след него. Остави тежкия си товар на килимчето пред топлата печка.

Жената се изправи до него и двамата заразглеждаха кучето. Ласи лежеше със затворени очи.

— Мисля, че няма да преживее следващия ден — проговори мъжът.

— Това не е причина да се мотаем. Можем поне да се опитаме да я съживим. Свали веднага мокрите дрехи, Дан, не искам да простинеш и да се разболееш. Виж я как трепери — значи не е мъртва. Извади едно парче плат от шкафа, Дан, и я изтъркай хубаво.

Мъжът изпълни нареждането й. Наведе се и несръчно затърка напоената с вода козина на кучето.

— Тя е страшно мръсна, Дали — промърмори недоволно той. — Хубавият ти чист килим ще стане само кал.

— Значи утре те чака доста работа — отвърна с усмивка тя. — Ще го окачиш отвън и ще го изтупаш. Питам се дали да й дадем нещо за ядене…

Старецът вдигна глава. Жена му стискаше в ръка кутия с кондензирано мляко. Неизречени мисли прелитаха от единия към другия. Двамата често разговаряха без думи. Това беше последното им мляко.

— Е, ще пием сутрешния чай без мляко — заговори първа жената.

— Остави поне малко, Дали. Ти не обичаш чай без мляко.

— Няма значение — отговори невъзмутимо тя и се зае да стопли млякото във вода. — Не мислиш ли, че вършим много неща просто по навик, Дан — продължи след малко тя. — Чувала съм, че в Китай чаят се пие задължително без мляко.

— Може би китайците просто не знаят кое е по-добро — изръмжа в отговор Даниел.

Той изтри грижливо студеното тяло на кучето, докато жена му бъркаше млякото в малка тенджерка. В къщата цареше тишина.

Ласи лежеше неподвижно. Само смътно осъзнаваше какво става с нея. Беше смъртно уморена, но скоро я завладя неясно чувство на дълбок покой. Онова, което ставаше сега, й напомняше за миналото и я изпълваше с безкрайна утеха.

Мястото, където беше попаднала, миришеше добре. Миризмата на догарящите въглища се смесваше с уханието на прясно печен хляб. А ръцете, които я докосваха — те не искаха да я вземат в плен и да й причинят болка. Не, те я успокояваха, отпускаха разранените, болезнено опънати мускули. Тези хора не се движеха рязко, нито шумяха и хвърляха по нея тежки предмети. Те пристъпваха спокойно и не я плашеха.

Тук беше топло — и това беше по-важно от всичко друго. Приспиваща топлина, която замъгляваше сетивата й и плъзгаше съзнанието й по някакво меко течение, което преминаваше в забрава и смърт.