Ерик Найт - Ласи

Ласи не знаеше това. Всичко, което разбираше, беше, че докато се изкачва по наклонения бряг, с нея става нещо странно. Краката отказваха да й се подчиняват, а когато се напъна да продължи пътя си, преуморените й мускули се възпротивиха. Тя се свлече на земята, опитвайки да се овладее, но безсилно се килна настрани.

От гърлото й се изтръгна тихо скимтене. Тя заби предните си лапи в земята и се изтегли лежешком напред — все на юг и на юг. Озова се сред висока трева. Продължи да пълзи — един метър — тридесет сантиметра — още мъничко. И тогава мускулите окончателно отказаха да й служат.

Ласи лежеше на една страна, с опънати крака, като мъртва. Очите й се оцъклиха. Единствено неравномерното повдигане и спускане на хлътналия й корем издаваше, че е още жива.

Ласи лежа така цял ден. Мухите бръмчаха около нея, но тя дори не вдигаше глава да ги прогони.

Дойде вечерта и над реката проехтяха виковете на говедаря и ревът на добитъка. Последните песни на птиците замряха, само трелите на един дрозд продължиха да се реят през бавно падащата нощ.

Когато се възцари мракът, дойдоха и шумовете на нощта — крясъкът на бухала и тайнственото шумолене на ловуващата видра, далечният лай на селско куче и шепотът на дърветата.

Развиделяването дойде с нови шумове — една пъстърва подскочи с плясък нависоко, докато реката все още беше забулена в мъгла. После враните нададоха своя вечен предупредителен вик, защото оттатък полето един мъж излезе от къщурката си. Слънцето изгря и по тревата затанцуваха неясни сенки, докато високо горе блещукащите корони на дърветата се полюляваха под първия бриз на новия ден.

Когато слънцето достигна до нея, Ласи се надигна тромаво. Очите й бяха мътни. Съвсем бавно, тя се отправи на път — отдалечи се от реката и тръгна на юг.

Малка и скромна дневна. На масата имаше запалена лампа. Даниел Фейдън беше преместил креслото си към масата и съсредоточено четеше вестника. До печката, в която тлееха въглища, седеше жена му в люлеещ се стол и плетеше. Тя се клатушкаше непрестанно напред-назад, докато пръстите й хвърчаха над вълната и иглите, и сякаш всичките й движения бяха в хармония — едно люлеене на стола, три бримки на иглата, и пак същото, и пак същото.

И двамата бяха стари и очевидно бяха живели толкова дълго заедно, че вече нямаха нужда от думи. Бяха доволни просто да седят и да мълчат, сигурни в близостта на другия.

Най-после мъжът бутна на челото си очилата с железни рамки и погледна към печката.

— Още малко въглища в огъня и ще стане много приятно — рече той.

Жена му кимна, докато отново залюля стола си и устните й продължиха безшумно да броят. Тъкмо довършваше петата на чорапа и не искаше да сбърка бримките.

Мъжът се надигна бавно. Взе една кофичка и отиде до мивката. В сандъка под нея беше запасът им от въглища. Той го отвори и извади няколко брикета с малката лопатка.

— Знаеш ли, въглищата почти свършиха — отбеляза той.

Жената погледна към него и двамата започнаха да пресмятат на ум колко ще им струва да си купят още въглища. Много бързо бяха изразходвали последния центнер. Животът им беше пълен с такива проблеми. Всичко беше ужасно скъпо. А те нямаха нищо, освен малката пенсия, която правителството им плащаше за сина, паднал на бойното поле във Франция. Освен това получаваха пенсия за старост по десет шилинга седмично, осигурени също от държавата. Това не ги правеше богати, но те умееха да се оправят с парите и не дължаха никому нищо. Малката къща извън града, до шосето, беше съвсем евтина. В дворчето зад нея Фейдън садеше всички зеленчуци, които им бяха необходими. Беше си направил и кокошарник, гледаше няколко патици и един гъсок, който се „угояваше за Коледа“. Това беше само шега — една от малкото, които си позволяваха в тези години. Преди шест години Фейдън беше заменил шест яйца срещу един млад гъсок. Беше го отгледал с много грижи, като непрестанно се хвалеше колко тлъст ще стане до Коледа.

Така и стана — гъсокът беше наистина прекрасен и добре угоен. Няколко дни преди големия празник Фейдън взе брадвата и дълго седя пред камината. Мина доста време, преди жена му да разбере какво го тревожи. Тя го погледна с усмивка и рече:

— Дан, мисля, че тази година нямам голямо желание за печена гъска. Какво ще кажеш да заколиш едно пиле вместо…

— Права си, Дали — отговори Фейдън. — Това би било чисто прахосничество — една толкова голяма гъска за двама стари хора. Едно пиле тъкмо ще ни стигне.