Ерик Найт - Ласи

— Това вече преля чашата, Донъл — изсъска старият. — Бях сигурен, че ще го намерим тук мъртво, а какво стана? Къде да го търсим сега?

— Прескочило е стената, мистър Фергюсън!

— Два метра — и при това след онзи страшен скок от прозореца! По дяволите, Донъл, това не е куче, това е някой вампир!

Двамата влязоха в едно помещение на партера и продължиха разговора си.

— Мистър Фергюсън, вампирът не е ли животно с крила?

— Точно така, Донъл. Точно това имах предвид. Едно животно трябва да има крила, за да се прехвърли през тази стена.

Донъл се почеса по главата.

— Веднъж гледах един филм за вампири — промърмори замислено той.

Старият го изгледа с укор.

— Стига, Донъл. Аз се опитвам да установя как можа да се случи всичко това, а ти ми разправяш за филми. Никога няма да напреднеш в службата, чуваш ли, ако продължаваш така. Въпросът сега е: какво ще правим?

Донъл прехапа уста.

— Не знам.

— Добре, тогава помисли. Какво щеше да направиш, ако беше сам?

Донъл потъна в дълбок размисъл. Най-после по лицето му пробяга нещо като усмивка.

— Ще вземем колата, ще обиколим града и ще го потърсим!

Другият поклати глава, сякаш се беше отчаял от човешкия род.

— Донъл, няма ли най-после да се научиш?

— Какво още имам да уча?

— Трябват ти допълнителни часове, това е то! — отговори натъртено Фергюсън. — Колко пъти съм ти казвал? Като служител на обществото ти трябва да спазваш работното си време. Ако започнеш да работиш по всяко време на деня и нощта, няма да мине много дълго и от теб ще се очаква да си на разположение по всяко време.

— Прав сте. Не помислих за това.

— Не бил помислил! Ти въобще не мислиш. Вземи пример от мен и мисли за всичко, момчето ми. Само тогава ще напреднеш.

Младият мъж сведе засрамено глава.

— Сега ще напишем доклад — продължи по-възрастният.

Той взе хартия и молив и задъвка крайчето му. Това продължи доста дълго.

— Трудна работа, Донъл — проговори най-после той. — Днешната случка ще бъде нещо като черна точка за целия ни отдел. Тук съм от двадесет и четири години и през цялата си служба не съм изпуснал нито едно куче. Просто не знам как да съобщя за днешното бягство.

Донъл отново се почеса по главата. Това му помогна да се сети.

— Вижте какво, мистър Фергюсън, не бихме ли могли да го забравим? Не пишете нищо и толкова.

Възрастният мъж го изгледа с възхищение.

— Идеята ти не е лоша, Донъл. Най-после показа, че си научил нещо. Забрави обаче една много важна подробност. Случилото се в съдебната зала. Още дълго ще има да се говори за това.

— Така е — кимна възбудено Донъл. — Но вие спокойно можете да твърдите, че сме заловили онзи дявол. Ако решат да направят проверка, ще им покажем едрия уличен пес с червеникавата козина, дето го хванахме сутринта. В доклада си ще пишете с едно куче по-малко и така… отделът няма да получи черна точка.

— Отлично, Донъл!

Без да се бави, старият се зае за работа.

Писането му отне почти половин час и му струваше доста усилия. Тъкмо свърши, когато се позвъни. Вратата се отвори, влезе един полицай. Зад него вървяха младата жена и мъжът, които бяха срещнали на моста.

— Тук е отделът за бездомни кучета, мистър — съобщи полицаят.

Мъжът излезе напред.

— Казаха ми, че ако се поемат съответните разходи, мога да получа всяко куче, което не е потърсено от собственика си — заговори той.

— Вярно е, мистър.

— Добре, аз… или по-скоро тази млада дама, тоест… тя иска да вземе колито, което хванахте тази сутрин.

— Колито? — повтори машинално Фергюсън, докато трескаво размисляше. — Коли значи. Не, тази сутрин не сме улавяли никакво коли, мистър.

Младата жена пристъпи напред.

— Моля ви се, не се опитвайте да хитрувате! Много добре знаете, че присъствах, когато тази сутрин уловихте женско куче коли, и при това се отнесохте много лошо с него — много добре знаете това. Ако се опитате да ме излъжете, капитан Маккейт веднага ще се заеме със случая.

Фергюсън се почеса зад ухото.

— Добре, ще ви кажа точно какво стана. Кучето избяга.

— Какво?

— Кучето избяга, мадам. Всеки в тази сграда може да ви каже същото. Измъкна се от примката, качи се в съдебната зала, вдигна адски шум, скочи от прозореца, а после прескочи стената — и изчезна.

— Изчезна!

Жената го изгледа втренчено.

— Не съм сигурен, че казвате истината — намеси се младият мъж. — За да се уверя, ще подам писмено запитване.

Той записа нещо в джобното си тефтерче и се обърна към вратата. Жената го последва с весело лице.