Ерик Найт - Ласи

Ласи едва усети, когато поставиха до нея чиния с мляко. Сетивата й нямаха желание да излязат от това полубудно състояние. Направи слаб опит да вдигне глава, но не успя дори да я раздвижи.

След малко усети как вдигнаха главата й и наляха в устата й малко топло мляко. Тя преглътна веднъж, втори и трети път. По тялото й се разля топлина, която окончателно я приспа. Остана да лежи неподвижна и следващите лъжици мляко се разляха по килима.

Жената се изправи и застана до мъжа си.

— Мислиш ли, че кучето ще умре, Дан? Виж как престана да преглъща.

— Не знам, Дали. Възможно е да изкара нощта. Направихме всичко, което трябваше. Най-добре е да го оставим на спокойствие.

Жената гледаше замислено кучето.

— Знаеш ли, Дан, не е лошо да остана при нея.

— О, не, Дали. Ти направи всичко възможно и…

— Ами ако се събуди и има нужда от помощ! И… кучето е толкова красиво, Дан.

— Красиво! Този мръсен уличен пес…

— О, Дан. Това е най-красивото куче, което някога съм виждала.

Старата жена се настани удобно в своя люлеещ се стол и се приготви за нощното бдение.

Мина цяла седмица. Дали Фейдън седеше в своя стол, утринното слънце блестеше през прозореца и споменът за бурята изглеждаше само далечен сън. Тя вдигна поглед над очилата си и се усмихна на Ласи, която лежеше на килима с наострени уши.

— Да, той е — каза й високо тя. — И ти го усети, нали?

Отвън се чуха стъпки и скоро вратата се отвори.

— Знаеш ли, Дан, тя вече познава стъпките ти — заяви гордо жената.

— Ами, ами — промърмори със съмнение мъжът.

— Да, да — настоя Дали. — Онзи ден, когато се появи просякът, трябваше да си тук, за да я чуеш как се разлая. Веднага му даде да разбере, че къщата не е необитаема, докато ти си в града. Но като те чуе да идваш, никога не се обажда — следователно познава стъпките ти.

— Ами, ами — повтори мъжът.

— Тя е умна — и е толкова красива — промълви унесено жената, обърната повече към кучето, отколкото към мъжа си. — Не е ли красива, Дан?

— Разбира се, Дали.

— А в началото каза, че е грозна.

— Е, това беше преди…

— Виж, намерих един стар гребен и я сресах.

Тя изгледа гордо Ласи, която лежеше в „лъвска поза“ с гордо вдигната глава. Колитата много обичат тази поза. Стройната муцуна се издигаше грациозно над гъстата грива, която отново беше блестящо бяла.

— Нали е много по-различна отпреди? — попита жената и отново огледа творението си.

— Точно там е проблемът, Дали — отговори мрачно мъжът.

Жената се обърна, стресната от злокобния му тон.

— Какво има, Дан?

— Ами, виждаш ли, Дали, точно там е работата. Първо смятах, че сме намерили някакво улично куче. Сега обаче… това е наистина великолепен екземпляр.

— Разбира се, че е великолепен — съгласи се зарадвано жената. — Липсвала й е просто малко топлина. Освен това умираше от глад. Очевидно хората не са били добри с нея.

Мъжът поклати глава, отчаян от нежеланието на жена си да разбере какво й се говори.

— Наистина ли не проумяваш, Дали? Тя е великолепно куче — особено сега, когато е чиста и нахранена, всеки може да види, че е ценно животно. И…

— И какво, Дан?

— Ами, такова ценно куче не може да няма собственик.

— Собственик! Хубав собственик, който оставя бедното животно да се скита само в дъжда. Не помниш ли каква буря вилнееше навън, когато я намерихме? Оставил я е да се скита, докато е изнемощяла от глад и е останала само кожа и кости. Чудесен собственик, няма що!

Мъжът поклати глава и приседна на един стол. После натъпка глинената си лула.

— Не, Дали, няма полза да говориш така. Тя е ценно животно и това личи от пръв поглед. Затова не се привързвай прекалено много към нея. Един ден ще се появи собственикът й и…

Жената не каза нито дума, заета изцяло с тази нова, ужасяваща мисъл. Красивото й куче — нейното куче!

Тя остана дълго загледана в огъня, а когато най-после заговори, гласът й звучеше спокойно:

— Разбрах, Дан. Ако трябва да ни я вземат, по-добре е това да стане още сега. Ако наистина има собственик, ти трябва да го откриеш, Дан. Иди да поразпиташ в града.

— И аз мислех същото, Дали — отговори мъжът. — Утре ще се поразходя из града и ще попитам тук-там.

— Не, Дан. По-добре иди сега. Иначе няма да имам нито миг спокойствие и няма да мога да заспя, преди да знам каква е истината. Иди днес и разпитай навсякъде. Ако трябва да я върнем, ще я върнем. А ако не принадлежи на никого, поне ще сме спокойни, че сме изпълнили дълга си.

Мъжът продължи да пуши лулата си, но жената не му даде мира, докато не й обеща да отиде още същия ден.