Ерик Найт - Ласи

Ласи тичаше в обичайния си тръс — същия, с който смело бе преминала през шотландските планини. Нито бърз, нито бавен, равномерна крачка, която гълташе километрите и оставаше постоянна в продължение на часове. Прекоси полето, прескочи една стена и слезе надолу по наклонения бряг.

Старата жена, която стоеше на шосето, стисна здраво устни. След малко махна с ръка и се провикна след кучето:

— Желая ти добър живот, Бюти. Дано имаш късмет!

Дълго след като кучето изчезна от погледа й тя остана на мястото си, докато мъжът не сложи ръка на рамото й.

— Става студено, Дали — проговори меко той. — По-добре е да си влезем.

Двамата се прибраха в къщичката си и животът им потече постарому. Жената приготви простата вечеря и запали лампата. После седнаха на масата.

Ала никой от двамата не сложи и залък в уста.

Най-после мъжът вдигна глава и заговори съчувствено:

— Ще сложа лампата на прозореца за през нощта, Дали. Кой знае, може би просто е искала да си направи дълга разходка и сега й е трудно да намери обратния път…

Той знаеше, че кучето никога няма да се върне, но с тези думи искаше да помогне на жена си. Когато я погледна обаче, тя беше обронила глава на масата и плачеше. Даниел Фейдън скочи на крака.

— Недей така, Дали — опита се да я успокои той. — Тихо, тихо, не плачи!

Сложи ръка на рамото й и я помилва.

— Хайде, не тъгувай, Дали. Чуй какво ще ти кажа. Сложил съм настрана няколко шилинга, освен това смятам да продам малко яйца. Ще отида на пазара, а там има едно място, където продават кучета. Ще ти намеря друго куче, искаш ли? Някое красиво малко животинче, което ще се радва да остане при теб и няма да иска да си отиде. Знаеш ли, Бюти беше твърде голяма за нас, наистина. Големите кучета ядат толкова много и… едно мъничко, хубавко…

Старата жена вдигна очи към мъжа си. Думите, които изрича всеки собственик, загубил кучето си, напираха на устата й: „Не искам друго куче, никога!“

Но тя беше деликатна жена и не каза нищо, за да не обиди мъжа си.

— Да, Дан, щеше да ни бъде много скъпо да я храним.

— Точно така. Някое малко кученце — или може би искаш котка? Тя няма да струва почти нищо.

— Да, Дан, това е по-добре. Котка. Ще ми подариш ли една малка, красива котка?

— Разбира се. Котките обичат да се сгушват пред печката и да си стоят вкъщи. Това е то! Ще ти намеря хубава котка — най-хубавата, която някога си виждала. Какво ще кажеш?

Старата жена го погледна и направи опит да се усмихне.

— О, Даниел, толкова си добър. — Тя изтри сълзите си и този път се усмихна истински.

— Ама че сме и ние. Вълнуваме се за нищо, а чаят ни изстина — рече мъжът с укор.

— О, Дан, не мога да хапна нищо.

— Изпий поне чаша чай.

— Е, добре — съгласи се тя. — Чаша чай ще ме ободри, и теб също.

— Разбира се. Още в събота ще имаме най-милата котка, която някога си виждала. Не е ли прекрасно?

Жената се усмихна смело.

— Да, разбира се, че ще бъде прекрасно — отговори тя.

Роули Палмър тъкмо беше свършил с бръсненето и почистваше старомодния си бръснач.

Той беше дребен, весел мъж с червено лице, което сякаш беше пълно с копчета. На копчета приличаха очите му, устните, а по челото и брадичката имаше причудливи издатини и брадавици, които също изглеждаха като копчета.

В облеклото това изобилие от копчета си беше напълно истинско.

Роули носеше плетена вълнена жилетка, която на всяко възможно място беше украсена със седефени копчета. Отгоре беше облякъл странен сюртук от памучно кадифе с кожени ръкави, по който бяха пришити безброй месингови копчета, които, ако човек се вгледаше внимателно, щеше да разбере, че са копчета, красили някога униформи от армията на Негово величество.

Лицето и фигурата на Роули бяха известни в цяла Северна Англия, защото той беше пътуващ търговец. Живееше във фургона, в който возеше и стоката си. Пред фургона беше впрегната стара кобила, която смело теглеше товара си по пътищата. Щом стигнеше някое село или град, Роули изваждаше дебела тояга и започваше да барабани с нея по едно от най-големите си гърнета — истинска грамада, украсена с кафява и жълта глазура. Получаваше се нещо като биене на камбана.

А после Роули отпускаше гласа си и запяваше:

Роули много обичаше да влиза с гръм и трясък в малките градчета, като барабани тържествено върху голямото гърне. Удряше го с такава сила по две причини — първо, за да обяви пристигането си, и второ, за да покаже на хората колко трайна е стоката му и как не се чупи дори при такива силни удари.