Ерик Найт - Ласи

Веднъж в годината Роули предприемаше голяма обиколка. Когато разпродадеше цялата си стока, той се връщаше в родното си село, където по-големият му брат Марк произвеждаше грънците. Седнал насред големия хамбар, където оформяше старомодните си съдове, Марк вдигаше глава от грънчарското колело и кимаше. Роули натоварваше на колата си новата стока: от малките купички, в които майките поднасят овесената каша на децата, та чак до най-големите, които са почти един метър в диаметър и са много ценени от домакините на север, защото се използват за месене на хляб или за къпане на бебета.

Роули товареше колата си с кафяви и жълти съдове, чиято груба глазура блестеше, и продължаваше пътя си.

— Така. Време е да тръгвам — казваше той.

Марк вдигаше отново глава, кимаше му и продължаваше работата си.

А Роули потегляше на път. Денем обикаляше селата и градовете, вечер отсядаше в някоя крайпътна горичка.

Роули си живееше много приятно и щастливо, защото беше обзавел фургона си като истински дом. Невероятно много предмети му бяха необходими, за да преживява, и всички бяха прибрани в малката стаичка на фургона. От време на време, като израз на особено благоволение, Роули показваше царството си на някой клиент. Дори най-добрите домакини, на които беше разрешено да надникнат вътре, многословно изразяваха учудването си от безупречно поддържаното помещение.

Всяко нещо си имаше място. Бръсначът, който Роули току-що беше използвал, се поставяше на точно определена лавица. Легенът за миене също. Кърпата висеше на специална кукичка.

Леглото му беше подредено, закуската изядена, съдовете измити. Бес беше впрегната, торбата с овес окачена под колата. Роули скочи на капрата.

— Хайде, Бес, да тръгваме! — извика той.

Щом излязоха на пътя, Роули скочи от колата и тръгна редом с коня. Бес теглеше достатъчно тежък товар и нямаше смисъл да я товари допълнително. Пък и той много обичаше да ходи пеша, когато времето беше хубаво.

Днес беше чудесен ден. Утринните мъгли все още висяха над полята. Роули вървеше право срещу тях и пееше:

Песента беше тъжна, но Роули не се интересуваше от съдържанието й. Откровено казано, досега никога не се беше замислял върху думите. Пееше, просто защото преходите от град до град бяха дълги и собственият му глас му правеше компания. Нямаше с кого да си поговори, освен с кобилата Бес и кучето Туутс. А Туутс си беше особнячка, както обичаше да казва Роули. Тя се беше настанила удобно на капрата — малко бяло кученце, което можеше да бъде определено като пудел, фокстериер, шпиц или скай териер. Най-вероятно обединяваше в себе си всички тези раси.

Туутс беше известна почти колкото Роули. Тя умееше да стои на един крак върху преобърнато гърне и да крепи друго гърне върху носа си. Скачаше върху дървена топка и се придвижваше напред, като балансираше върху нея. Умееше да вдига монети от земята и да ги носи на стопанина си. Можеше също да скача през обръчи.

Когато влезеше в някое по-голямо село, Роули даваше представление с Туутс — но не за да събира пенита като обикновен уличен артист, а просто защото обичаше да гледа веселите и засмени лица на децата, които се тълпяха около него.

Докато пътуваха, Туутс седеше сковано на капрата и наблюдаваше шосето, а Роули пееше с пълен глас тъжната балада за смъртта на селското момиче.

Мислите му обаче не бяха при думите, които пееше. Както винаги, сетивата му долавяха всяка промяна в околния свят. Роули пътуваше отдавна, обичаше живота под открито небе и това му беше помогнало да събере обширни познания за света. Знаеше къде гнездят свраките и кога идват лястовиците. Умееше да различава от пръв поглед червеникаво блещукащата козина на лисицата и в това отношение можеше да се мери с най-добрите ловци.

Тази сутрин сетивата му също бяха нащрек и докато очите му обхождаха полето, песента спря изведнъж.

Роули се върна при фургона си и се качи на стъпалото до процепа. Постоя малко така, притиснат до предната страна на колата, за да огледа по-обстойно онова, което беше видял. Някакво куче тичаше през полето право към шосето.

Кучето се приближаваше, без да спира, сякаш колата със запрегнатия пред нея кон беше част от природата като дърветата или животните. Роули промърмори по-скоро на себе си:

— Ей, накъде ли си тръгнал, а?

Кучето се приближи още повече и изскочи на шосето точно в мига, когато колата минаваше покрай парчето неоградено торфище, което беше прекосило.