Гектор Мало - Изпитанията на малката Пиерета

— Защо плачеш?

Тя се помъчи да сдържи риданието си, но това не й се удаде. Най-сетне успя да продума.

— Този портрет е на вашия син… Вие сте неговият баща…

Той не разбираше нищо.

— А-а, ти сигурно си си спомнила собствения си баща, нали?

— Да.

— Бедничката!

Колко изненадани останаха на другия ден племенниците на стария Волфрам, когато видяха Пиерета в кабинета на чичо си. Тя седеше на отделна маса и работеше така спокойно, сякаш това е най-естественото нещо. Талуел нарочно не ги предупреди, но стоеше до вратата на кабинета, за да се порадва на учудването им при вида на задушевната картина, която представляваха старецът и момиченцето. Самият той беше недоволен от доверието и привързаността на фабриканта към чуждото момиче, но се радваше, че на племенниците ще им бъде още по-неприятно. Представяше си гневните погледи, които ще хвърлят на Пиерета, без обаче да се осмелят да попитат какво търси тя в кабинета, където те, племенниците, могат да влизат само по работа и за инструкции. Обикновено към тях Талуел се ограничаваше само с иронични усмивки или презрително мълчание, прикрито с унизителна вежливост. Но сега не искаше да се лиши от удоволствието да разиграе малко комедия, за да позлорадства на безсилната злоба на тези самозабравили се племенници на господаря, които се държат пренебрежително към него, понеже е син на работник, макар че той толкова се грижи за процъфтяването на търговската къща „Пендавоан“.

Талуел излезе заедно с тях от кабинета и им направи знак да го последват на верандата, където никой нямаше да ги чуе.

— Вие останахте много учудени — започна той — като видяхте това момиченце в кабинета. Щях да ви предупредя, но много закъсняхте. Вчера господин Пендавоан ми каза, че момиченцето ще остане при него — ще живее в замъка, ще се храни на масата му и ще работи в неговия кабинет.

— Но откъде се появи то?

— Никой не знае откъде е и кое е.

— Как си обяснявате всичко това?

— Господин Пендавоан сам ми каза, че отдавна желаел да има около себе си умен човек, чистосърдечен и верен, комуто да може да се довери напълно.

— Нима не сме достойни за неговото доверие?

— И аз му казах същото: нима нямате двамата си племенници — умни, чистосърдечни и верни, които ви обичат? Нима те не мислят само за работата и за вашето здраве? Те се разбират великолепно и дружат като родни братя, които имат една душа и една цел.

Талуел говореше бавно, като подчертаваше всяка дума.

— Представете си какво ми отвърна? Махна с ръка и каза: „А! Племенници!?“. Какво искаше да каже с това, не зная, само ви предавам онова, което чух. След това ми каза, че взел момичето в замъка, за да го предпази от някаква опасност, и че не желае никой да се бърка в неговите лични работи. Досещате ли се какви? Става дума за издирването на Едмон. Значи Едмон може да се появи, ако не днес — утре.

— Вие знаете ли нещо положително по този въпрос? — попита Теодор.

— Нищо освен това, което сам забелязвам. Колко жалко — обърна се той уж добродушно към Теодор, — че не знаете английски. Сега щяхте да сте в течение на тези неща.

С тези думи той остави племенниците и тръгна към фабриката. Малко по-късно раздавачът донесе телеграма за господин Пендавоан. Талуел я получи и забърза към кабинета на фабриканта.

— Ще заповядате ли да я отворя?

— Моля.

— Но текстът й е на английски — ядосано забеляза той.

— Така ли? Е, в такъв случай ще я прочете Орели… — и той направи знак, след който на Талуел не му оставаше нищо друго, освен да излезе.

Пиерета зачете: „Името на приятеля — Лесер, френски търговец. Последни известия — отпреди пет години. Писах на мисионера Маккернес в Дера“.

— Пет години! — извика старецът. — За пет години всяка следа може да изчезне.

Но Волфрам Пендавоан не беше от хората, които лесно падат духом.

— Отчаянието никому не е помогнало, трябва да се действа. Състави две телеграми — една на френски за Лесер, а другата на английски за Маккернес.

Като започна да преписва телеграмата на чисто, Пиерета помоли да отиде до кабинета на господин Бендит за речника.

— Нали знаеш да пишеш добре?

— Не много добре. Не бих искала в пощата да се смеят на телеграма, подписана с вашето име.

— Не си ли ходила на училище?

— Не. С мен се занимаваха родителите ми, когато имаха свободно време.

— Сега направи каквото можеш, а изпуснатото в учението ще гледаме да догоним.