Гектор Мало - Изпитанията на малката Пиерета

— Бастиен ме изпрати при вас — каза тя, като се поклони вежливо. — С какво мога да ви услужа?

— Благодаря, в този момент не ми е нужно нищо.

— Тогава позволете ми да ви покажа най-необходимото.

И тя отвори огледалната врата на един шкаф. Показа се тоалетна масичка с всички принадлежности: четка, ножици, шишенца с одеколон. Имаше също и две бутончета — едното за звънеца, другото за осветлението.

— Ако ви трябва Бастиен, позвънете един път, а за мен — два пъти.

Пиерета бързаше да остане сама. Тя още не можеше да дойде на себе си от промяната, която така бързо бе настъпила в живота й. Като със замах на вълшебна пръчица се бе променила безрадостната картина на нейното съществуване. Тази сутрин Талуел я заплаши, че ще бъде изгонена на улицата, денят още не бе изминал, а тя попадна в замъка, за който дори не смееше да мечтае.

Когато Талуел посрещна Волфрам Пендавоан пред кантората, каза:

— Предполагам, че това момиченце е направило някоя пакост, щом сте го заменили с Феликс.

— Съвсем не! Аз я заведох в замъка, където тя ще остане завинаги. Толкова отдавна желаех да имам до себе си едно честно, чистосърдечно и вярно същество, а тази девойка напълно притежава тези редки качества. Освен това така ще я предпазя от известна опасност. Не желая никой да ми се бърка в личните работи. Тя ще бъде постоянно при мен: ще живее в замъка, ще обядва на моята маса и ще работи в моя кабинет.

— Предполагам, че напълно ще оправдае доверието ви.

— И аз предполагам същото.

Пиерета стоеше на балкона и се любуваше на прекрасния изглед, който се откриваше пред очите й. Замъкът беше издигнат на един хълм и оттам прекрасно се виждаше цялата околност. След разкошните поляни в обширния парк се виждаха фабриките, селцата с белосани къщички и църкви, а след тях ливади, езерца, поля. В далечината тъмнееше гора, зад която се скриваше залязващото слънце. Лек ветрец нашепваше на сирачето майчините му слова: „Аз те виждам щастлива. Да, щастието е близо до теб“. Бедното самотно момиченце най-сетне попадна в своя вълшебен замък, където щеше да живее като принцеса.

Дочу се фабричната сирена и скоро след това се появи файтонът на господин Пендавоан. След малко иззвъня звънецът за вечеря и Пиерета слезе долу. Облечен в черно слуга я заведе в столовата, където почти едновременно с нея влезе и старият фабрикант.

— Седни! — покани я той и зае стола срещу нея.

Бастиен донесе супата и започнаха да се хранят. Пиерета се боеше да не се покаже несръчна, но после се успокои.

— Откак ослепях, ям по две супи, така ми е по-удобно. Ти си избери каквото ти харесва.

— Аз отдавна не съм яла супа и с удоволствие бих изяла също две супи — отвърна тя.

След супата сервираха агнешко с грах, след това торта и чудесни плодове.

— Утре можеш да отидеш в оранжерията и да разгледаш как растат тези плодове. Сега си свободна до утре. Използвай времето си както намериш за добре — можеш да се разходиш из градината, да почетеш в библиотеката, а ако искаш, вземи си книга в стаята.

На нея й се искаше да остане с него, за да му помага, но не знаеше как да изрази своята готовност. Забеляза, че Бастиен й прави някакви знаци: държеше лявата си ръка пред себе си, а с дясната като че ли обръщаше страниците на книга.

— Не желаете ли да ви почета нещо? — попита тя.

Бастиен кимна, показвайки, че го е разбрала.

— Не, трябва да си починеш — отвърна старецът.

— Никак не съм уморена и с удоволствие бих ви почела.

— В такъв случай да идем в библиотеката и да си изберем четиво.

Покрай стените имаше рафтове, пълни с книги, в средата на стаята — голяма маса, затрупана със списания и вестници.

— Какво да четем?

— Ако желаете някое списание?

— О, не. Обичаш ли да четеш за пътешествия?

— Много.

— И аз също. Искаш ли да намерим нещо за Индия. Вземи каталога и погледни на буквата „И“.

— Индия на Раджите. Пътешествие във вътрешността на Индия, 1871 г., №209.

— Потърси книгата и да идем в моя кабинет.

Тя я намери на една от долните полици, но се спря да разгледа портрета, който висеше над камината.

— Какво правиш?

— Гледам един портрет.

— Сигурно не го виждаш добре. Усили светлината. Това е моят син на двадесет години.

Ярка светлина обля портрета. Пиерета извика и изпусна книгата.

— Какво ти е?

Но тя не отговори. Не можеше да откъсне поглед от портрета. На него имаше рус младеж в ловен костюм; едната му ръка беше опряна на оръжието, другата върху главата на голямо черно куче. Пиерета бе тъй потресена, че забрави всичко; тя заплака и това я издаде.