Гектор Мало - Изпитанията на малката Пиерета

У Франсоаз тя съвсем ясно разбра, че не я третират като равна: приборът й не беше поставен на общата маса, а в ъгъла на една малка масичка. Сервираха й след всички останали. Това не я обиди. Тя побърза да се нахрани и отиде при Розали, за да й съобщи думите на леля Зиновия пред господин Пендавоан.

— Надявам се, че това не ти е навредило пред него? — притесни се Розали.

— Напротив, това стана причина да разкажа всичко за себе си и моята история го трогна.

— О, аз непременно ще кажа на Зиновия.

— Недей! Няма защо да я настройваш срещу мен.

— Не се бой! Щом разбере, че вече си близка с господин Пендавоан, ще започне да се държи добре с теб. Но не й се доверявай.

— Ще внимавам.

В три часа господин Пендавоан позвъни и те се отправиха на обиколка из фабриките. Старецът вършеше това редовно, независимо какво е времето. Днес започнаха от работилниците за лен и кълчища, които се намираха във Флекси.

— Сега ще проверя дали можеш да ми станеш подходяща помощница, дали различаваш оттенъците на цветовете. Вземи снопче коноп и ми кажи какъв цвят е.

Тя взе едно снопче, погледна го внимателно и каза:

— Мисля, че има червеникав оттенък.

— Подай ми го. Да, права си — каза той, като го помириса.

Пиерета го погледна учудено, а той продължи:

— Тези кълчища миришат на прегоряло. Това показва, че са ги сушили в пещите, затова цветът им е червеникав. Вземи друго снопче!

Този път тя взе зеленикаво.

— Зеленикавите оттенъци са много. На какво приличат тези по цвят?

— На зелка, но напръскани с черно.

— Дай ми от кълчищата.

— Вярно. Този коноп е бран много рано и е бил влажен. Доволен съм от теб.

След Флекси те обходиха и останалите села. Обикновено, когато господин Пендавоан спираше някъде, Гийом връзваше коня на сянка и отиваше да се разходи из селото. Този път той отиде в кръчмата и не забеляза как мина времето. Господин Пендавоан искаше вече да тръгват, а Гийом не се появяваше никакъв. Разсърден, че трябва да чака, той помоли директора да изпрати някой да го намери.

След няколко минути Гийом се появи, но походката му беше много странна. Старецът, като чу неравните му крачки, каза:

— Това животно е пияно!

— От вас нищо не може да се скрие — отвърна директорът.

— Слава богу, още не съм оглушал. Къде беше? — обърна се той към Гийом.

— Аз бях… тук…

— По миризмата усещам къде си бил.

Гийом отвърза коня и се опита да се качи на капрата, но изпусна камшика. Три пъти се навеждаше да го вземе и все не успяваше.

— Мисля, че е по-добре да ви отведа лично в Марокур — каза директорът.

— Аз ей сега… — мънкаше Гийом.

— Мълчи! — викна старецът строго. — Повече не си ми нужен, върви си!

— Но аз… ей сега…

— Благодаря ви — каза фабрикантът на директора, — ще ме отведе момиченцето.

— Дали ще може?

— Родителите й са притежавали походен фургон и тя неведнъж го е управлявала сама.

Той седна във файтона, а Пиерета се настани след него, горда от доверието, което й оказваха.

— Хайде, карай, но бавно!

Пиерета предпазливо и съсредоточено подкара колата. Какво беше удивлението на марокурските жители, когато файтонът на господин Пендавоан влезе в селото и на капрата седеше не Гийом, а малката Пиерета. Всички изненадани се питаха какво означава това и кое е момиченцето. Леля Зиновия също беше на улицата и разговаряше със съседите. Когато файтонът наближи, тя се поклони любезно.

— Добър ден, господин Пендавоан, добър ден, Орели!

Щом отминаха, Зиновия оживено започна да разправя, че господин Пендавоан приел на работа това дете благодарение на нейната препоръка. И Зиновия разказа историята, чута от Розали, като я украси посвоему. Изобщо за Пиерета заговориха всички, като разправяха какви ли не легенди.

Но ако в селото всички бяха изненадани от появата на стария фабрикант и момиченцето, Талуел беше направо поразен.

— Къде е Гийом? — запита той, като притича покрай файтона, за да помогне на стареца да слезе.

— Изгоних го, защото е пияница — отвърна Волфрам Пендавоан.

— Така си и знаех! Отдавна предполагах, че накрая ще бъдете принуден да го изгоните.

Талуел и този път не пропусна да подчертае, че добре познава господаря си и че даже предварително усеща желанията му. Винаги когато говореше с него, започваше с фрази като: „Аз така си и знаех“ или „Аз така и предполагах!“.

— Така си и мислех — това момиче заслужава доверие!

— Разбира се.

— Забелязах това, още когато Розали я доведе във фабриката.