Гектор Мало - Изпитанията на малката Пиерета

Старецът махна с ръка. Пиерета, тълкувайки погрешно жеста му, се смути.

— Извинете, аз ви отегчих с моите приказки.

— Не, напротив, обичам хората, които при нещастие не падат духом. Чудесно е да видиш подобно качество у възрастен човек, а за дете е направо удивително. Разказвай по-нататък.

— Трудно ми беше, но се ориентирах по картата.

— А как се научи?

— Когато си принуден да пътуваш по различни места, скоро се научаваш да ползваш географска карта.

— Струва ми се, че тук, вляво, има пейка. Да седнем и ще ми разкажеш всичко.

И Пиерета му разказа подробно как съвсем бе отмаляла в гората и как Поликарп я спаси, как тя работи със Заешката кожа и как постъпи на работа във фабриката.

— А кога мислиш да продължиш пътя си?

— Не мисля да заминавам оттук.

— А твоите роднини?

— Не ги познавам и не знам как биха ме приели. Сигурно не са и чували за мен, тъй като баща ми е бил скаран с близките си. Но сега и да не ме приемат, няма да умра от глад.

— Може би съображенията ти са разумни, но все пак не е излишно да им пишеш. Може пък да те приемат добре. Тежко е за малко момиченце като теб да живее само.

— И още как! Изпитала съм го вече и ако бях уверена, че ще ме приберат при тях, бих се чувствала толкова щастлива. Но могат и да ме прокудят като баща ми…

— Нима той е извършил нещо лошо?

— Не вярвам. Той бе толкова добър с мен и мама и ни обичаше толкова много. Предполагам, че причината не е била особено сериозна.

— Макар и да са били в лоши отношения, мисля, че ще те приемат добре. Децата не бива да отговарят за грешките на възрастните.

— О, ако беше така!

— А баба ти и дядо ти имат ли други деца освен баща ти?

— Не, той им е бил единствен син.

— Тогава непременно им пиши. Ти съвсем не познаваш живота, бедно дете! На старите хора също им е много тежко да доживяват дните си в самота.

— Наистина ли мислите така?

Той не й отговори, но въздъхна тежко.

— Да, старците също страдат от самотата.

След това, отърсвайки се сякаш от налегналата го мъка, той се изправи бавно и каза:

— Придружи ме до кантората.

Пиерета си мислеше, че когато инженер Фабри се върне, тя вече няма да е необходима като преводачка. Дали поне ще остане да чете вестници на господин Пендавоан, докато Бендит оздравее?

И така, отивайки един ден в работилницата, тя завари инженер Фабри, който вече даваше разпорежданията си на работниците. Той не й обърна никакво внимание, но майсторът я забеляза и каза:

— Ако не беше това момиченце, досега щяхме да стоим със скръстени ръце.

Фабри я изгледа, без да продума. Пиерета не се реши да запита какво трябва да прави — да остане ли в Сен Пипуа или да се върне в Марокур. Най-добре беше да изчака господин Пендавоан.

Той дойде в обичайното време заедно с директора.

— Къде е момиченцето? — попита той.

— Тук е — каза директорът и направи знак на Пиерета да се приближи.

— Мислех, че си отишла в Марокур.

— Не знаех какво да правя и реших да изчакам нарежданията ви.

— Добре. Ти ще ми бъдеш необходима в Марокур. Върви сега там, а утре сутрин ела в кантората и тогава ще видим.

Пиерета се успокои. Той й каза, че му е необходима в Марокур. Каква точно ще бъде работата й, не знаеше, но беше сигурно, че повече няма да се върне при вагонетките. Сега често ще го вижда. Дали той ще я обикне? Майка й, умирайки, каза, че всичко зависи само от нея и че съдбата й е в собствените й ръце. Ще съумее ли да извоюва собственото си щастие? Трябва да бъде внимателна и предпазлива. Колко тежко е, че няма близък, с когото да сподели вълненията си.

Гийом заведе Пиерета в Марокур и същата вечер тя се отправи към своя остров, където нищо не беше покътнато. Вечеря и понеже не й се спеше, седна пред колибата на брега на езерото. Докато я нямаше, в природата бе настъпила промяна. Дълбоката, безмълвна тишина бе нарушена от най-различни звуци — ту шум от коса, ту скърцане на кола и човешки глас. Беше сезонът на коситбата. Скоро косачите ще стигнат до нейното езеро и тогава — прощавай, уютно гнездо!

Сутринта при втората сирена тя вече беше във фабриката. Не се реши да влезе в кантората и остана да чака, докато я извикат. Така мина около един час. Най-сетне Талуел дойде да я повика.

— Какво прави в Сен Пипуа? — попита я той, когато влязоха вътре.

Тя му обясни в какво се бе състояла нейната работа.

— А какво е намислил да прави Фабри?

— Не знам.

— Не извъртай и отговаряй точно на онова, което те питам. Не забравяй кой говори с теб, също така не забравяй, че мога да изгоня всеки, който не ме слуша.