Гектор Мало - Изпитанията на малката Пиерета

— А-а! — проточи разочаровано госпожа Лашез. — Ето, Виржини ще ви помогне да изберете.

Пиерета избра простичко черно облекло, два комплекта бельо, три носни кърпички, черна сламена шапка и пантофки. Тя каза, че ще намине към осем часа да си вземе покупките. Нима можеше да остави подобно богатство в отворената колиба? Трябваше да си намери стая. Отиде у Франсоаз и още на вратата срещна Розали.

— Нима вече се върна?

— А ти не работиш ли вече във фабриката?

Обясниха се с няколко думи. Пиерета каза, че е дошла да си наеме самостоятелна стая. Розали пък съжали, че не може да се върне вкъщи с нея, защото бързаше за Пекини. Тогава Пиерета й предложи да я придружи и като се върнат, заедно да изберат стаята.

Пътят беше много приятен. През цялото време разговаряха и не разбраха как мина времето.

Стаята, която й предложи Франсоаз, се оказа малка, но чиста и спретната, с огледало на стената. За обяд и вечеря Франсоаз поиска 50 франка, а за стаята — 12.

В девет часа Пиерета с особено удоволствие заключи вратата и легна на чистото легло — весела и щастлива, изпълнена с радостни надежди.

На следния ден веднага я повикаха при господин Пендавоан. Тя се смути много като видя сърдитото му лице. Макар и за кратко, Пиерета бе успяла добре да изучи изражението му. Сега то изразяваше неудоволствие и гняв. Какво лошо е направила? Колкото и да се мъчеше да си припомни нещо, не успяваше. Дали пък не е заради покупките?

— Защо не ми каза цялата истина? — прекъсна размишленията й той.

— Какво не съм казала?

— За твоето поведение. Каза ми, че живееш у Франсоаз, а Зиновия ми разправи, че само една нощ си преспала у тях, след което си изчезнала и никой не знае къде си била.

— Не, един човек знае къде и как живях.

— Кой?

— Розали, вашата кръщелница.

— Тъй като постоянно ще живееш в моя дом, длъжна си да ми разкажеш къде и как си живяла.

— Добре, ще ви разкажа всичко, а после ако искате, попитайте и Розали.

И тя му разказа целия си живот в Марокур от първата нощ у Франсоаз, където едва не се задуши от зловонния въздух в стаята.

— Защо не можа да понесеш това, както останалите?

— Другите постоянно живеят там, а пък аз съм свикнала с чистия въздух на полята и горите. Не съм глезена и добре понасям студ и глад, но лош въздух — не!

— Нима у Франсоаз е тъй душно?

— О, ако само за минутка надникнете в тесните стаички, никога няма да позволите на вашите работници да живеят там…

— Продължавай!

Пиерета разказа как намери острова и колибата.

— Не е ли по пътя за Сен Пипуа? Знам мястото — островът е мой, а колибата я ползват племенниците ми. Значи ти нощуваше там?

— През цялото време, веднъж даже нагостих на обяд и Розали. Напуснах колибата, когато ме повикахте в Сен Пипуа.

— О, ти си била богата, щом можеш да каниш гости на обяд!

— Ако ви разкажа всичко, ще ви отнема много време.

— Разказвай и не се смущавай! Имаме достатъчно време.

Тя му описа как е изработила обувките, как си е ушила блуза, разказа му за патешките яйца, за тенджерата и т.н. Волфрам Пендавоан слушаше с голям интерес и само от време на време възкликваше:

— И всичко това измисли сама?

Обяда с Розали тя предаде в шеговита форма и старецът се смя от душа. Когато Пиерета завърши своя разказ, той постави ръка върху главата й и каза:

— Ти си славно дете! Много се радвам, че съдбата ни срещна, за да мога да направя нещо за теб. Сега иди в своя кабинет и се занимавай с каквото пожелаеш. В три часа се върни, за да излезем.

Нейният кабинет, т.е. кабинетът на господин Бендит, не приличаше на господарския — обширна стая с три прозореца, маси, етажерки, големи кожени кресла и закачени по стените скици на фабриките на господин Пендавоан. Кабинетът на господин Бендит беше малка стая с маса, два стола, географска карта на света. Редом с кабинета на Бендит беше кабинетът на племенниците, а точно насреща — този на господин Фабри.

Пиерета не посмя да заеме мястото на господин Бендит, а седна на стол до вратата с книга в ръка.

След малко звънецът за обед извести прекратяването на работата. Пиерета излезе и срещна Фабри и Монбле, които също се отправяха към Франсоаз.

— А-а, госпожице, сега сме колеги! — насмешливо продума Монбле.

Пиерета усети иронията в гласа му и отговори:

— Да, колеги сме, но не с вас, а с Гийом.

— Но нали заемате мястото на господин Бендит…

— Орели заема собственото си място — каза Фабри, — тя само замества господин Бендит, докато оздравее.