Гектор Мало - Изпитанията на малката Пиерета

На сутринта англичаните закусиха, без да бързат, и след като изпиха несметно количество чай с месни сандвичи, започнаха работа. През цялото време Пиерета много се вълнуваше да не би господин Пендавоан да ги изпревари, но той дойде едва следобед, придружен от своя племенник Казимир.

— Струва ми се, че работниците няма да напреднат много до идването на Фабри с този надзирател, който сте им дали — изрече той сухо и насмешливо.

— Жалко, че сам ти не можеш да ги надзираваш и че за тази цел трябваше да ангажирам едно малко момиче — отвърна господин Пендавоан със същия тон.

Но това не засегна Казимир и той лекомислено отвърна:

— Ако можех да предвидя, че някога ще се наложи да се разпореждам с англичани, вместо немски щях да науча английски език.

— Не е късно. Опитай!

Казимир замълча, стисна ръката на чичо си и излезе, без да погледне Пиерета.

Какви странни отношения, помисли си тя. Колко нелюбезно се обръща господин Пендавоан към племенника си, който замества сина му, и как племенникът се обръща без уважение към чичо си. Та нали чичо му е стар и болен човек!

— Орели, можеш ли да четеш на английски и в същото време да превеждаш на френски? — попита господин Пендавоан.

— Никога не ми се е налагало, но мога да опитам.

— Добре, сега ще видим. Но преди това иди при работниците и им кажи, че си при мен, в случай че те търсят.

— Вземи този вестник — каза той, когато тя се върна — и намери търговския раздел.

Тя взе вестника, но редовете заиграха пред очите й. Страхуваше се, че старият човек ще загуби търпение, докато тя търси необходимите новини, и ще се разсърди. Но Волфрам Пендавоан усети вълнението й и не само че не се разсърди, но започна да я успокоява:

— Не бързай! Ти сигурно никога не си чела търговски вестник и ще ти бъде трудно да се справиш. Имаме достатъчно време.

Пиерета възкликна.

— Намери ли? Сега потърси заглавието „Лен, коноп, кълчища“.

Пиерета започна да превежда. От вълнение дланите й се изпотиха.

— Добре върви — окуражаваше я старецът. — Ти ще ми четеш, докато оздравее господин Бендит.

След това господин Пендавоан даде няколко нареждания на работниците и каза на Пиерета да го заведе при директора.

Пиерета почтително хвана слепия човек за ръка и го поведе през двора. Когато се разминаваха с работниците, те го поздравяваха:

— Здравейте, господин Пендавоан!

Той явно познаваше всички работници по гласовете им и отговаряше:

— Здравейте, Жак! Здравейте, Паскал!

Когато стигнаха до кантората, старецът освободи Пиерета.

— Довиждане, мила, до утре!

На следния ден Волфрам Пендавоан дойде по същото време, придружен от директора. Пиерета не можеше да отиде при него, защото беше много заета — превеждаше разпорежданията на главния монтьор. Тя напълно привикна към новите си задължения и се справяше без затруднение.

Старият фабрикант се приближи и заповяда с ръка да не прекъсват работата. Като се наведе към директора, той прошепна:

— Нашето момиченце се оказа прекрасен инженер.

— Наистина тя е удивително умна за годините си.

— А как добре и внимателно ми прочете вчера вестниците! Повярвайте ми, тя превежда по-добре дори и от Бендит.

— Интересно е да разберем какви са родителите й. Облечена е много бедно; не съм виждал по-износена пола от нейната, а обувките като че ли сама си ги е майсторила.

— Какво е лицето й?

— Умно, открито, енергично и същевременно кротко.

— Откъде е дошла?

— Мисля, че е чужденка.

— Казва, че майка й говорела английски.

— Много е симпатична и се държи с такова достойнство, че работниците й се подчиняват безпрекословно.

От долитащите до нея думи Пиерета схвана, че си говорят за нея, но не можа да чуе много, защото трябваше да слуша с най-голямо внимание това, което говореха майсторът и работниците. По едно време господин Пендавоан я извика:

— Орели!

Тя изтича към него.

Както вчера, той я помоли да му прочете вестниците, след което се отправиха към кантората.

— Казаха ми, че нямаш родители. Майка ти отдавна ли почина?

— Вече пет седмици.

— А баща ти?

— Той почина преди шест месеца.

— С какво се занимаваха родителите ти?

— Бяха фотографи и обикаляха разни страни.

— А ти как попадна тук?

— Мама, умирайки, ме накара да обещая, че ще отида в родното място на баща ми. Тя се разболя тежко и бяхме принудени да разпродадем всичко за нейното лечение. След смъртта й останах само с пет франка и едно су. Дойдох дотук пеша.