На сутринта англичаните закусиха, без да бързат, и след като изпиха несметно количество чай с месни сандвичи, започнаха работа. През цялото време Пиерета много се вълнуваше да не би господин Пендавоан да ги изпревари, но той дойде едва следобед, придружен от своя племенник Казимир.
— Струва ми се, че работниците няма да напреднат много до идването на Фабри с този надзирател, който сте им дали — изрече той сухо и насмешливо.
— Жалко, че сам ти не можеш да ги надзираваш и че за тази цел трябваше да ангажирам едно малко момиче — отвърна господин Пендавоан със същия тон.
Но това не засегна Казимир и той лекомислено отвърна:
— Ако можех да предвидя, че някога ще се наложи да се разпореждам с англичани, вместо немски щях да науча английски език.
— Не е късно. Опитай!
Казимир замълча, стисна ръката на чичо си и излезе, без да погледне Пиерета.
Какви странни отношения, помисли си тя. Колко нелюбезно се обръща господин Пендавоан към племенника си, който замества сина му, и как племенникът се обръща без уважение към чичо си. Та нали чичо му е стар и болен човек!
— Орели, можеш ли да четеш на английски и в същото време да превеждаш на френски? — попита господин Пендавоан.
— Никога не ми се е налагало, но мога да опитам.
— Добре, сега ще видим. Но преди това иди при работниците и им кажи, че си при мен, в случай че те търсят.
— Вземи този вестник — каза той, когато тя се върна — и намери търговския раздел.
Тя взе вестника, но редовете заиграха пред очите й. Страхуваше се, че старият човек ще загуби търпение, докато тя търси необходимите новини, и ще се разсърди. Но Волфрам Пендавоан усети вълнението й и не само че не се разсърди, но започна да я успокоява:
— Не бързай! Ти сигурно никога не си чела търговски вестник и ще ти бъде трудно да се справиш. Имаме достатъчно време.
Пиерета възкликна.
— Намери ли? Сега потърси заглавието „Лен, коноп, кълчища“.
Пиерета започна да превежда. От вълнение дланите й се изпотиха.
— Добре върви — окуражаваше я старецът. — Ти ще ми четеш, докато оздравее господин Бендит.
След това господин Пендавоан даде няколко нареждания на работниците и каза на Пиерета да го заведе при директора.
Пиерета почтително хвана слепия човек за ръка и го поведе през двора. Когато се разминаваха с работниците, те го поздравяваха:
— Здравейте, господин Пендавоан!
Той явно познаваше всички работници по гласовете им и отговаряше:
— Здравейте, Жак! Здравейте, Паскал!
Когато стигнаха до кантората, старецът освободи Пиерета.
— Довиждане, мила, до утре!
Двадесет и четвърта глава
На следния ден Волфрам Пендавоан дойде по същото време, придружен от директора. Пиерета не можеше да отиде при него, защото беше много заета — превеждаше разпорежданията на главния монтьор. Тя напълно привикна към новите си задължения и се справяше без затруднение.
Старият фабрикант се приближи и заповяда с ръка да не прекъсват работата. Като се наведе към директора, той прошепна:
— Нашето момиченце се оказа прекрасен инженер.
— Наистина тя е удивително умна за годините си.
— А как добре и внимателно ми прочете вчера вестниците! Повярвайте ми, тя превежда по-добре дори и от Бендит.
— Интересно е да разберем какви са родителите й. Облечена е много бедно; не съм виждал по-износена пола от нейната, а обувките като че ли сама си ги е майсторила.
— Какво е лицето й?
— Умно, открито, енергично и същевременно кротко.
— Откъде е дошла?
— Мисля, че е чужденка.
— Казва, че майка й говорела английски.
— Много е симпатична и се държи с такова достойнство, че работниците й се подчиняват безпрекословно.
От долитащите до нея думи Пиерета схвана, че си говорят за нея, но не можа да чуе много, защото трябваше да слуша с най-голямо внимание това, което говореха майсторът и работниците. По едно време господин Пендавоан я извика:
— Орели!
Тя изтича към него.
Както вчера, той я помоли да му прочете вестниците, след което се отправиха към кантората.
— Казаха ми, че нямаш родители. Майка ти отдавна ли почина?
— Вече пет седмици.
— А баща ти?
— Той почина преди шест месеца.
— С какво се занимаваха родителите ти?
— Бяха фотографи и обикаляха разни страни.
— А ти как попадна тук?
— Мама, умирайки, ме накара да обещая, че ще отида в родното място на баща ми. Тя се разболя тежко и бяхме принудени да разпродадем всичко за нейното лечение. След смъртта й останах само с пет франка и едно су. Дойдох дотук пеша.
Читать дальше