Гектор Мало - Изпитанията на малката Пиерета

Розали се затича към колата.

— Някой се приближи. Кой е? — попита Волфрам Пендавоан.

— Аз съм, Розали.

— Розали, повикай баба си!

Госпожа Франсоаз дойде веднага.

— Здравейте, господин Волфрам!

— Здравейте, Франсоаз! Дойдох да поговоря с вас за брат ви Омер. Ходих при него, но не го намерих вкъщи.

— Омер е в Амиен, ще се върне довечера.

— Все едно. Чух, че иска да прави от танцувалния си салон игрално заведение. Кажете му, че не желая това да стане.

— Но той вече сключи договора.

— Да го анулира, иначе още утре ще го изхвърля оттук заедно с игралния му дом. Не желая да чувам за никакви комарджийски заведения.

— Но във Флекси има.

— Флекси не е Марокур. Не искам моите работници да вземат пример от Флекси. Длъжен съм да се грижа за тях. И така, предайте на Омер моето желание! Прощавайте! А къде е Розали?

Той бръкна в джоба на жилетката си.

— Тук съм — обади се момичето.

— Вземи! — и той й подаде десет су.

— Благодаря ви!

Волфрам Пендавоан си тръгна. Пиерета не каза нито дума, но я порази повелителният му тон: „аз не желая“, „такова е моето желание“.

— Господин Волфрам ми даде десет су — похвали се Розали.

— Видях, но той, изглежда, почти не те познава.

— Какво говориш? Та той ми е кръстник!

— А защо пита „къде е Розали?“, когато ти беше току до него?

— Ах, да, ти не знаеш, че той е сляп.

— Сляп ли? И откога?

— От няколко години. Казват, че раздялата със сина му ужасно го наскърбила. Оттогава здравето му се влошило и почти ослепял.

— Розали! — чу се гласът на Зиновия. — Ще се прибереш ли най-после?

— Ей сегичка! Ще трябва да те оставя!

— Не се притеснявай…

— До довечера.

И тя се отдалечи бавно. Мъчно й беше да се раздели с Пиерета.

Пиерета остана сама на масата, но скоро си спомни, че не се намира у дома си и излезе навън да се поразходи. Тръгна бавно по улицата, но като забеляза любопитните погледи, се отправи към гората, която се виждаше зад фабриката. Там навярно ще може да остане сама със себе си. Гората наистина се оказа пуста. Пиерета седна под едно дърво и се загледа към фабриката и селото. Ето я най-сетне в Марокур! Ето я обетованата земя, за която тя мечтаеше, откак стъпи във Франция. Колко е тежко, че майка й вече я няма.

Тя остана в гората до тъмно. Като се върна вкъщи, господин Бендит седеше на същото място и продължаваше да чете. Той вдигна глава и вероятно само за да поговори на английски, каза:

— Добър вечер.

— Добър вечер — също на английски отвърна Пиерета.

— Къде ходихте?

— В гората.

— Сама?

— Да, сама. Не познавам никого в Марокур.

— По-добре четете. Това е най-доброто занимание в неделния ден.

— Нямам книги.

— Аз ще ви дам. Довиждане!

— Благодаря, сър. Лека нощ!

На прага на къщата я очакваше Розали.

— Сигурно си уморена.

— Да, много.

— Тогава да идем при баба.

Франсоаз седеше зад тезгяха. Пиерета се приближи да й плати.

— Дълго ли мислите да останете в Марокур?

— Колкото е възможно повече.

— О, ако си намерите работа, можете да останете завинаги. Тук постоянно има работа.

Розали извади от скрина чаршафи. Пиерета много отдавна не бе спала на легло, застлано с чисто бельо. Когато майка й се разболя, бяха принудени да продадат всичко. Не им остана никаква завивка. Тя взе чаршафите и последва Розали навън.

Стаята, в която влязоха, не беше по-дълга от осем аршина. Шест легла бяха наредени успоредно със съвсем малко разстояние помежду им. Шест души спяха в стая, в която можеха да се поместят само двама. Малкото прозорче, макар и отворено, не беше достатъчно да проветри душната и остра миризма на стаята.

— Това ще е твоето легло — каза Розали и посочи кревата до прозореца.

Леглото всъщност беше сламеник със сламена възглавница.

— Дрехите си можеш да закачиш на този пирон — каза Розали. — Под всеки креват има сандък за прибиране на бельото и дрехите. Съквартирантките ти са добри момичета. Сутрин ставай заедно с всички. Лека нощ!

— Лека нощ. Благодаря ти.

Пиерета бързо се съблече, доволна, че ще легне най-сетне в истинска постеля. Но едва успя да задреме и вратата се отвори. Влезе една девойка и започна да се съблича, като поглеждаше към Пиерета. Започнаха да пристигат и останалите момичета, които се смееха и приказваха. Скоро всички легла бяха заети, но разговорите не стихнаха. Отначало говореха за изминалия ден, след това за предстоящия. Една от тях се обади: