Гектор Мало - Изпитанията на малката Пиерета

Първото село, в което влезе, се наричаше Сен Пипуа. В него живееха работниците и тъкачите от въжарската фабрика. Сен Пипуа беше централно селище, където се събираха пътищата към другите фабрични села, принадлежащи на Волфрам Пендавоан. Наоколо стърчаха фабрични комини, които не димяха, защото бе неделя. Когато мина покрай църквата, народът тъкмо излизаше.

Пътят от Сен Пипуа до Марокур е засаден с върби, които се очертават ясно на фона на тъмния торф. Оглеждайки се наоколо, за да се ориентира, Пиерета забеляза едно момиченце, приблизително на нейната възраст. То вървеше бавно и мъкнеше голяма и тежка кошница.

— Този ли е пътят за Марокур? — попита Пиерета.

— Да, този е. Пътят ни е един, да вървим заедно — предложи словоохотливото девойче.

— С удоволствие — отвърна Пиерета. — Дайте да ви помогна.

— О, не бих отказала.

Тя отпусна кошницата на земята и въздъхна с облекчение.

— От Марокур ли сте?

— Не, а вие?

— Разбира се, че съм оттам.

— Да не работите във фабриката?

— Да, като всички. Работя в навивалнята.

— Какво значи това?

— Как, не знаете какво е навивалня? Откъде сте?

— От Париж.

— Може ли да сте от Париж и да не знаете какво е това? Странно. Това е отделението, в което машината намотава конците на макари за совалките.

— Колко получавате?

— Десет су на ден.

— А работата ви трудна ли е?

— Не, но трябва много да се внимава. Да не мислите и вие да постъпите във фабриката?

— Да, ако ме приемат.

— Разбира се, че ще ви приемат, там вземат всички. Имаме около седем хиляди работници. Ето че се разприказвах и може да закъснеем. Да вървим!

Тя хвана кошницата за едната дръжка, Пиерета за другата и тръгнаха.

Сега беше удобно да разпита и узнае това, което я интересуваше. Но тъй като не можеше да бъде напълно откровена с едно непознато момиче, тя реши да не задава преки въпроси и да остави всичко на случая.

— В Марокур ли сте родена? — попита тя момичето.

— Да. Майка ми също, а баща ми е от Пекини.

— Баща ви жив ли е?

— Не. Живея при баба. Тя има малка бакалница. Казва се г-жа Франсоаз.

— А-а, Франсоаз.

— Познавате ли я?

— Не, просто така казах.

— Всички я знаят, бакалка е и освен това е била кърмачка на Едмон Пендавоан. И ако някой иска да помоли за нещо неговия баща, предпочита да се обърне първо към нея.

— Тя винаги ли се съгласява да услужи?

— Понякога — да, понякога — не. Невинаги е възможно да се срещнеш с Волфрам Пендавоан.

— Защо не се обръщат лично към Едмон?

— Той не живее тук. Заминал е през годината, в която съм се родила, и може би никога няма да се върне. Той е скаран с баща си.

— Защо?

— Баща му го изпратил в Индия да закупи коноп. Индийският коноп е по-хубав от нашия. Тук го обработват — предене, тъкане и боядисване. Благодарение на него Волфрам Пендавоан забогатя. Ох, искате ли да си сменим ръцете?

— Да. А как се казвате?

— Розали. А вие?

— Орели — назова Пиерета първото име, което й дойде наум, тъй като не искаше да разкрива истинската си самоличност.

— Добре, Орели — отвърна новата й приятелка. — Искаш ли да си говорим на ти?

— Дадено — каза Пиерета.

Двете момичета починаха малко, после продължиха пътя си.

— Ти каза, че Едмон е скаран с баща си.

— Да. Баща му страшно се разсърдил, като разбрал, че Едмон е решил да се ожени за индийка. А той му бил избрал за съпруга една девойка от най-известната тукашна фамилия. За тях бил построил истински палат, който му струвал поне милион. Въпреки това Едмон не пожелал да се откаже от годеницата, която сам си бил избрал. Баща му така се ядосал, че прекратил всякакви контакти със сина си и сега дори не знае дали синът му е жив. Казват, че бил умрял, но Волфрам Пендавоан не иска да говори с никого за него — нито с чуждите, нито с племенниците си.

— А, значи той има племенници?

— Да, двама — Теодор Пендавоан, син на брат му, и Казимир Бретоне — син на сестра му. И ако Едмон не се върне, цялото богатство ще остане за тях.

— Това е интересно.

— Да, но същевременно и печално. Казват, че и за фабриката, и за работниците ще бъде лошо, ако Едмон не се върне.

— Защо?

— Всъщност не знам защо. Може би защото, както разправят, племенниците не разбират нищо от фабричните дела. А родителите ти скоро ли ще се заселят в Марокур?

— Аз нямам родители.

— Нито баща, нито майка?

— Никого си нямам.

— Аз също. Само че си имам баба. Тя е много добра. Ако моите чичовци и лели не живееха с нея, сигурно нямаше да работя във фабриката. А ти как попадна в Марокур?