Гектор Мало - Изпитанията на малката Пиерета

— Казаха ми, че тук лесно ще си намеря работа и реших да си опитам късмета. Аз също имам роднини, но те не ме познават. Страхувам се да отида при тях, защото не знам как ще ме приемат.

— Разбирам, колкото до работата, ще си намериш. Наистина десет су не са много пари, но все пак с тях е по-добре, отколкото без тях. А сега имаш ли пари?

— Малко.

— Това е добре. Можеш да се настаниш у Франсоаз за 28 су на седмица.

— Толкова мога да заплатя.

— Естествено, не очаквай някакъв лукс. Стаята, в която ще те настани, има още пет легла, но пък ще имаш отделен креват, чаршаф и одеяло.

— О, аз с благодарност ще се съглася на тези условия.

— Имаме и друга къща, тя е нова. В нея са квартирите на фабричното началство. Там живеят Фабри, Монбле и Бендит. Той е англичанин и много се сърди, когато някой погрешка го нарича Бандит.

— Аз няма да бъркам името му. Даже мога да говоря с него на английски.

— Нима знаеш английски?

— Майка ми знаеше английски.

— Това е добре. Бендит ще бъде доволен. Той знае много езици.

— Скоро ще стигнем — каза Розали. — Най-напред ще видим замъка на Волфрам Пендавоан, а след това и селото. Сега то е скрито зад дърветата.

В този момент зад подрязаните върби изплува великолепен палат сред обградена с дървета поляна, която се спускаше към долината. Пиерета спря захласната и се загледа в замъка. Розали пусна кошницата на земята и я попита:

— Харесва ли ти?

— О, много!

— Представи си само, Волфрам Пендавоан живее вътре сам с дванадесет прислужници, без да броим градинарите и конярите. В дъното на парка има постройка, в която се намира машина за осветлението на целия замък. А ако знаеш колко е красив отвътре! Навсякъде злато… Разправят, че и племенниците искали да живеят в него, но Волфрам не позволил. Предпочитал да живее сам и да се храни сам. Племенниците обитават старата му къща, там е и кантората. Това обаче не им пречи постоянно да закъсняват. Затова пък старият Пендавоан и лете, и зиме, и в лошо време винаги е в кантората. Само в неделя не ходи, но тогава никой не работи.

Най-после влязоха в селото. Нали беше почивен ден, та и млади, и стари стояха на улицата около домовете си и разговаряха със съседите. Някои се отправяха към една широка постройка, която служеше и за кръчма, и за кафене.

— Ето че пристигнахме. Това е нашият дом — каза Розали, като посочи една каменна къща, полускрита между живия плет. До къщата имаше още една постройка, на която пишеше, че вътре се продават въглища за работниците. На долния етаж беше бакалницата, а горе бяха стаите. В двора растяха ябълкови дръвчета, а към къщата водеше добре утъпкана пътека.

Едва влязоха в двора и на прага се появи една жена, която строго викна на Розали:

— Хайде, по-бързо, не зяпай! Какво пък толкова имаше за вършене в Пекини? Само се мотаеш.

— Това е леля ми Зиновия — шепнешком каза Розали, — вечно мърмори.

— Какво си шепнете там?

— Казвах й, че ако не беше тя, нямаше да дойда толкова скоро. Кошницата е много тежка.

— За тебе всичко е тежко.

— Какво спорите? — запита една пълна жена, която идваше по пътеката.

— Леля Зиновия ме упреква, че съм закъсняла. А аз не съм виновна, че кошницата е толкова тежка, бабо!

— Добре, добре — каза баба й примирително. — Остави кошницата и иди да хапнеш. Рагуто още е топло.

— Изчакай ме в двора — прошепна Розали, — ще обядваме заедно. Иди си купи хляб, фурната е в третата къща вляво.

Когато Пиерета се върна, Розали вече седеше на масата под ябълките. Два прибора бяха поставени на масата и от картофеното рагу се издигаше апетитна пара.

— Сядай! — покани я Розали.

— Но аз, наистина… съвсем…

— Яж, яж. Баба ми позволи. Аз й казах за квартирата. Тя е съгласна да те вземе, стига да си плащаш. Ето там ще живееш — и тя посочи една кирпичена постройка в дъното на двора.

Недалеч от тях седеше около четиридесетгодишен господин с цилиндър и внимателно четеше някаква книга.

— Това е господин Бендит — тихо каза Розали и като се обърна към него, извика: — Господин Бендит, това момиче говори английски.

Бендит продължи да чете, но след малко вдигна глава и попита:

— Англичанка ли сте?

— Не, но майка ми говореше английски.

Той отново се зачете в книгата си, през това време пристигна файтон.

— Това сигурно е господин Волфрам.

Файтонът спря пред портата. В него седяха двама господа — единият, значително по-млад, държеше поводите на конете, а по-възрастният беше със сламена шапка, побелели коси и бледо лице. Въпреки възрастта си той седеше изправен.