Гектор Мало - Изпитанията на малката Пиерета

Пиерета вървеше, като гледаше втренчено надолу, но пари не намираше. Гладът ставаше все по-мъчителен и жестоко я терзаеше. На моменти й се струваше, че ще се строполи от слабост. Нещо започна да я гризе под лъжичката, пред очите й притъмня, ръцете й увиснаха безпомощно, а краката й се движеха автоматично.

От време на време спираше да си почине. Веднъж приседна до една нива, засята с грах. Видя четири момичета и една възрастна жена да работят. Пиерета събра цялата си смелост и се отправи към жената. Тя обаче я погледна строго и попита:

— Къде си тръгнала?

— Исках да ви помоля за работа.

— Нямаме нужда.

— Ще ми платите колкото пожелаете.

— Откъде идваш?

— От Париж.

Едно от момичетата вдигна глава, погледна сърдито Пиерета и каза:

— Тези парижки скитници само се шляят насам-натам, за да ни взимат работата.

— Нали разбра, че не ни трябваш? Махай се! — викна жената.

На Пиерета не й оставаше нищо друго, освен да се върне на пътя. Тя си тръгна смутена.

— Я-я, идва полицай, бягай! — извика едно от момичетата.

Пиерета се извърна бързо и всички се изсмяха.

Бедното дете не знаеше къде да се дене. От мъка и обида очите й се напълниха със сълзи. Какво зло е сторила, та да се отнасят така жестоко с нея? Опитът да си намери работа се оказа несполучлив. Сигурно за скитниците това е толкова трудно, колкото и да намерят пари на пътя.

Обедното слънце съвсем изцеди силите й. Тя вече не вървеше, а се мъкнеше едва-едва и дори когато стигна селото, не ускори крачка, за да избегне подозрителните погледи. Напротив, когато чуеше тропот на колела, тя забавяше крачка, за да пропусне колата по-скоро пред себе си. Почти на всяка крачка сядаше, за да отдъхне.

Така стигна гората. Изнемощяла и плувнала в пот, Пиерета падна върху тревата, неспособна да направи и една стъпка повече.

В това време мина една талига.

— Ех, че жега! — каза един от селяните. — Ей така можеш да си умреш.

В отслабващото й съзнание се мярна думата „умреш“ и тя помисли, че се отнася за нея. Да, тя умира. Не й остана желание нито да живее, нито да се бори със смъртта. Нейният баща умря, майка й го последва. Сега идваше нейният ред. Колко жалко, че не умря с тях, а сега издъхва самотно в канавката като някое захвърлено животно.

Не, това не бива да се случва! Тя събра последни сили и се изправи. Намери една полянка, цялата покрита с цветя, легна под сянката на едно кестеново дърво и сложила ръце под главата си, се унесе в сън, който съвсем малко се различаваше от истинската смърт.

Внезапно Пиерета се сепна. Нещо топло я лъхна по лицето. Тя отвори очи и видя някаква космата муцуна, наведена над нея. Искаше да скочи, но нямаше сили да мръдне. Животното продължаваше да ближе лицето и ръцете й. Най-сетне замъгленият й взор го позна:

— Поликарп!

Радостта й даде сили. Тя скочи, обгърна шията му, сълзи бликнаха в очите й, докато го целуваше.

— Поликарп, мили мой Поликарп!

Като чу името си, магарето зарева от радост.

Както в миналото, Пиерета притисна лице до муцуната му. Магарето сложи глава на рамото й, отпусна уши и с радост заслуша ласкавите думи, с които тя го обсипваше. В този блажен миг чуха вик:

— Ах ти, безделнико! Къде пропадна? Чакай сегичка ще ти…

На пътя се показа фигура в дълга блуза, кожена шапка и с лула в уста. Пиерета веднага позна Заешката кожа.

— Струва ми се, че съм те виждала някъде — каза тя.

— Да, когато ви продадох Поликарп.

— А-а, ти ли си? Как попадна тук?

Но Пиерета не можеше да отговори. Тя пребледня и се олюля.

— Какво ти е, момиченце?

Пиерета само движеше устни, без да издаде звук, като трепереше от вълнение и слабост.

— Ти даже не можеш да говориш! Бедното дете!

Заешката кожа беше опитна жена. Тя веднага разбра в какво състояние се намира момичето. Самата тя неведнъж беше изпитвала разни несгоди.

„Горкото дете, умира от глад!“ — бъбреше си тя, отправяйки се към талижката, която стоеше разпрегната на пътя. Жената бързо взе един вързоп и извади от него хляб, сирене и някаква бутилка.

— Почакай, миличка, сега ще ти помогна…

И като коленичи до нея, тя сложи гърлото на шишето до устните на Пиерета.

— Пийни малко, това ще те ободри.

Скоро лицето на момичето заруменя и то се раздвижи.

— Гладна ли си?

— Много.

— Тогава яж, но внимавай! Не… почакай! — и тя отряза парченце хляб и сирене. — Вземи, но не го изяждай наведнъж!

Съветът беше разумен, Пиерета отхапа един залък и почувства, че е способна да погълне цял хляб наведнъж.