Гектор Мало - Изпитанията на малката Пиерета

Поликарп отначало стоеше и гледаше с големите си очи какво става, но като видя, че стопанката му седна до Пиерета, той също се отпусна на колене до тях.

— Ах, негоднико, и ти ли искаш хляб? — смъмри го тя.

— Позволете да му дам парченце от моя! — помоли Пиерета.

— Можеш да му дадеш и две. Когато е гладен, той си получава порцията, бъди спокойна! Я виж колко е доволен, че те срещна! Юнак!

— Нали е добър?

— Добър е. Като се позаситиш, ще ми разкажеш как попадна в тая гора и защо умираш от глад.

Въпреки съвета на Заешката кожа Пиерета изяде хляба за кратко време.

— Искаш още, нали?

— Да.

— Ще ти дам, но първо ми разкажи историята си. Тогава ще получиш още, сега е опасно.

Пиерета започна своя разказ от деня, в който майка й почина. Когато разказа случката в Сен Дени, Заешката кожа извади лулата от устата си и отправи цветиста ругатня по адрес на фурнаджийката.

— Крадлата е тя! Аз никога никому не съм давала фалшиви пари. Ще я науча аз нея, само да се върна! Като мина през Сен Дени, такъв цирк ще й устроя, че ще ме помни! В Сен Дени ме познават… А какво изпита, когато умираше? — запита Заешката кожа.

— Отначало ме душеше нещо, а след това ми се присъни една чудна градина, в която имаше много ястия, а мама ми готвеше нещо, което ухаеше чудесно.

— Странно е, че същата тази горещина, която те лиши от последните ти сили и едва не те уби, всъщност те и спаси. Заради жегата спрях в гората, да може Поликарп да отдъхне, и той те намери. А сега какво мислиш да правиш?

— Ще продължа пътя си.

— А какво ще ядеш утре?

— Не знам.

— Страшно лекомислено е отново да рискуваш живота си.

— А как иначе да постъпя?

Заешката кожа дръпна два-три пъти от лулата, позамисли се и каза:

— Ето какво: сега отивам в Криел, не е далеч оттук. По пътя се отбивам в градовете и селата и купувам стока. Ще минем недалеко от Шантили. Ти ще ми помагаш. Хайде, опитай и викни с пълен глас: „Заешки кожи, мотики, лопати!“.

Пиерета звънко се провикна:

— Заешки кожи, мотики, лопати!

— Много добре. Имаш чудесен глас. Така ще се редуваме с теб и ще печелим, а когато стигнем в Криел, ще се отбием при един птичар, който доставя яйца в Амиен. Ща го помоля да те закара до Амиен, а оттам ще се качиш на влака и ще отидеш при роднините си.

— Но с какви пари ще замина?

— С петте франка, които ти е взела фурнаджийката. Аз ще ти ги дам, а от нея ще си ги получа непременно, не се безпокой за това.

За осем дни Пиерета заедно със Заешката кожа обиколиха селата и градовете около Шантили. Тя помагаше на старата жена, която много се привърза към детето. Когато пристигнаха в Криел, Заешката кожа й предложи да остане при нея завинаги.

— Няма да съжаляваш! Моят занаят е доходен и можеш спокойно да преживяваш от него.

— Благодаря ви, но не мога.

На Заешката кожа не й се искаше да се раздели с Пиерета и се мъчеше да намери повод да я задържи.

— Нима ще оставиш Поликарп?

На Пиерета й беше много мъчно, но устояваше на изкушението.

— Трябва да отида при роднините си.

— Защо са ти тия роднини? Не са ти спасявали живота като Поликарп.

— Трябва да изпълня завета на майка си.

— Това е друго нещо! В такъв случай няма да те задържам. Но ако пожелаеш, винаги можеш да се върнеш при мен, ще те приема с най-голямо удоволствие.

— Благодаря ви! Никога няма да забравя добрината ви!

Заешката кожа имаше голямо сърце. Както бе обещала, тя помоли птичаря да закара Пиерета до Амиен.

На другия ден, след като благодари още веднъж, Пиерета се сбогува с нея и отпътува.

На гарата в Амиен тя даде на касиера своите 5 франка и никой не каза, че са фалшиви. Тя си получи рестото от два франка и седем сантима заедно с билет за Пекини, където пристигна в 11 часа преди обяд.

През дните, прекарани със Заешката кожа, тя беше пооправила дрехите си и сега слезе от влака чисто облечена, бодра, весела и самоуверена. Като излезе от вагона, Пиерета премина моста и се запъти към Марокур. Пред очите й се разкри зелена долина. От двете страни на пътя растяха тополи и върби, тук-там се виждаха езерца, по бреговете им бяха насядали рибари любители, дошли тук от града да отдъхнат през неделята. Езерцата се редуваха с торфени ями. Върху жълтеещата трева се виждаха купчинки торф, оставени да се сушат.

Баща й често й разказваше за своята родина, за местата, където е минало детството и младостта му. Сега тя не само опознаваше тези места, за които бе слушала, но и обикваше долината, хълмовете, вятърните мелници, чиито крила се въртяха бавно от лекия крайбрежен ветрец.