Гектор Мало - Изпитанията на малката Пиерета

— Стига сте приказвали, пречите ми да заспя!

— А, кой ти пречи? Я заспивай!

Скоро работничките заспаха. Само Пиерета остана будна. Тя беше свикнала със свежия полъх в полето и гората и сега въздухът в непроветрената стая направо я задушаваше. Главата й натежа, а сърцето й заби като чук. Ръката й случайно закачи хартията, с която бе облепен прозорецът, и я скъса. Лека въздушна струя лъхна към нея. Скоро след това заспа.

Когато Пиерета се събуди, бледата светлина на утрото проникваше в стаята. Навън пееха петли. Въпреки полъха, който идваше през скъсаната хартия, въздухът бе все така спарен и задушлив. Останалите момичета още спяха.

Пиерета стана, облече се, взе обувките си в ръка и излезе на стълбата. Обу се и слезе на двора. Там беше прохладно и приятно. Никога не бе поемала чистия въздух така жадно.

На улицата беше тъмно, но от изток зазоряваше — скоро щеше да настъпи денят. В този момент фабричният часовник удари три пъти, значи до началото на работния ден оставаха три часа. Какво да прави през това време? Ставаше все по-светло и малко след като излезе от селото, Пиерета видя езеро, обрасло в храсти и тръстика. Наоколо, на мястото на извадения торф, се виждаха и други езерца. Тя продължаваше да върви. Встрани от пътя, доста навътре между храстите Пиерета видя тръстикова колиба, която сигурно служеше на ловците за заслон през зимата. Ето мястото, където ще може да си почине! Упъти се към колибата, но тя се оказа почти непристъпна — намираше се върху малко островче, обрасло с върби. За щастие на едно място беше паднало дърво. Пиерета мина по него. Колибата беше построена от тръстика, преплетена с лозови пръчки. Подът й беше застлан със сено, а на всяка от стените имаше отвор вместо прозорец. Два дънера по средата на колибата служеха за стол и маса.

Какво приятно гнезденце! Колибата беше много по-хубава от стаята, в която пренощува. Колко добре се спи на чист въздух, под шепота на листата. Пиерета с удоволствие се изтегна върху сеното и затвори очи. Почувства, че я завладява приятна дрямка, но се страхуваше да не закъснее за фабриката.

Слънцето изгряваше и златните му лъчи се промъкваха през отворите в стените и пръскаха мека, гальовна светлина. Птичките чуруликаха, сред тръстиките пърхаха водни кончета, сред забуленото в мъгли блато плуваше патица с малките си, като се мъчеше да ги удържи близо до себе си, но те не я слушаха и се гмуркаха във водата. А колко красиви бяха цъфналите водни лилии! Тя дълго стоя неподвижна, за да не смути и с най-малко движение пробуждащия се живот на островчето. Всичко беше красиво и ново за нея като във вълшебна приказка!

Внезапно над езерото се понесе черна сянка, която непрекъснато променяше очертанията си. Какво ли пък беше това? Тя отвори вратата и видя, че сянката е от кълбата дим, които изпускаха фабричните комини, а лекият утринен вятър ги гонеше насам. Значи беше време да се прибира в селото — скоро щеше да започне работата. Преди да излезе от колибата, Пиерета видя в единия й ъгъл захвърлен вестник „Амиенска поща“ от 25 февруари. Значи оттогава никой не бе идвал тук.

Едва излезе на шосето и из въздуха се разнесе пронизително свистене. След това се повтори няколко пъти. Тя разбра, че това е сигналът, който приканва работниците към фабриката, и ускори крачка.

В селото всички бяха на крак и се събираха около домовете си; някои похапваха на прага, други разговаряха, но никой още не тръгваше към фабриката. Когато часовникът удари без петнайсет и се разнесе още по-рязко и продължително свирене, хората изведнъж се размърдаха като мравки. Улицата почерня от народ, мъже, жени и деца се отправиха към фабриката, като дояждаха закуската си и разговаряха помежду си. С приближаването към фабриката тълпата се увеличаваше. В една от групите Пиерета забеляза Розали и отиде при нея.

— Къде беше? — попита я Розали.

— Станах рано и отидох да се поразходя.

— А пък аз толкова те търсих.

При входа на фабриката работниците минаваха през една малка вратичка покрай един господин, който внимателно оглеждаше всеки.

— Директорът… — прошепна Розали.

— С теб ли да вляза? — попита Пиерета.

— Разбира се.

Когато минаха зад решетката, Розали се приближи смело към директора и каза:

— Господин директор, тази моя приятелка също иска да постъпи на работа във фабриката.

— Почакайте за минутка, аз ей сега…