Джеймз Бари - Питър Пан

— И тогава всички полетяхме и той ни отведе в Небивала земя, където има феи, пирати, червено-кожи, лагуна със сирени, къща под земята и една малка къщичка, направена от клони.

— Да! Кое ти хареса най-много от всичко?

— Мисля, че най-много от всичко ми хареса къщата под земята.

— Да, и на мен. Какво беше последното нещо, което Питър ти каза?

— Последното нещо, което Питър ми каза, бе: „Винаги ме чакай и някоя нощ ще ме чуеш да кукуригам.“

— Да.

— Но, уви, той напълно ме забрави. — Уенди каза тези думи с усмивка. Толкова възрастна бе станала!

— Как кукуригаше той? — попита Джейн една вечер.

— Ей така — каза Уенди и се опита да изку-курига като Питър.

— Не, не така — каза сериозно Джейн, — а ето как. — И изкукурига много по-хубаво от майка си.

Уенди малко се сепна.

— Отде знаеш, малката ми?

— Често го чувам насън как кукурига — каза Джейн.

— О, да, много момичета го чуват насън, но аз съм единствената, която го е чувала будна.

— Блазе ти! — каза Джейн.

И след известно време дойде трагичната нощ. Беше точно такъв, какъвто си е бил винаги и Уенди още от пръв поглед забеляза, че той все още има всички млечни зъби.

Той беше малко момче, а тя беше възрастна. Вече едра жена, тя безпомощно се сгуши до огъня; чувствуваше се виновна, загдето е толкова пораснала и не смееше да мръдне.

— Здравей, Уенди — извика Питър, без да забележи колко различна е тя сега, тъй като той мислеше главно за себе си; при това в мъжделивата светлина на огъня бялата й рокля може би е изглеждала като нощницата, с която бе облечена, когато я бе видял за първи път.

— Здравей, Питър — отговори тя плахо, като се свиваше да стане колкото може по-малка. В душата й нещо плачеше и говореше: „Вече съм жена, върви си“.

— Хей, къде е Джон? — попита той, забелязвайки, че третото легло липсва.

— Джон не е тук сега — отвърна задъхано тя.

— Спи ли Майкъл? — попита Питър, като хвърли разсеян поглед към Джейн.

— Да — отговори Уенди. Сега тя почувствува, че постъпва нечестно и към Джейн, и към Питър. — Това не е Майкъл — добави тя бързо, за да не би по-късно той да я обвини в лъжа.

Питър отново погледна към леглото.

— А, ново дете ли е?

— Да.

— Момче или момиче?

— Момиче. „Сега той сигурно ще разбере“ — помисли си тя. Но той нищо не разбра. — Питър — каза тя неуверено, — ти може би очакваш, че ще отлетя с тебе?

— Разбира се. Затова съм дошъл. — И след това добави малко строго: — Забрави ли, че сега е пролет, време е за голямото чистене?

Тя знаеше колко безполезно е да му припомня, че е пропуснал много пролети.

— Не мога да дойда — каза тя; в гласа й звучеше нотка на извинение. — Забравила съм да летя.

— Бързо ще те науча пак.

— О, Питър, не си хаби напразно прашеца от крилцата на феите.

Тя се изправи. Едва сега най-сетне го обхвана страх.

— Какво е станало? — извика той, като отстъпи назад.

— Ще запаля лампата — отвърна тя — и сам ще видиш.

Доколкото знам, Питър се уплаши за първи път в живота си.

— Не пали лампата — изкрещя той.

Тогава Уенди гальовно разроши косата на нещастното момче. Тя вече не беше малкото момиче, чието сърце страдаше заради него; беше възрастна жена, която се усмихваше на всички тези неща, но усмивката й беше насълзена.

Уенди завъртя ключа на лампата и Питър я видя. Вик на болка се изтръгна от гърдите му. И когато високата красива жена се наведе да го вземе в прегръдките си, той рязко отскочи назад.

— Какво е станало? — извика той отново.

Тя трябваше да му каже истината.

— Аз съм голяма, Питър. Отдавна минах двадесетте. Отдавна пораснах.

— Ти ми обеща да не растеш!

— Не можех да не раста. Аз съм омъжена жена, Питър.

— Не си омъжена.

— О, да, омъжена съм. И малкото момиче в леглото е моята дъщеричка.

— Не, не!

Но в действителност той предполагаше, че тя говори истината. Пристъпи към спящото дете с вдигнат в ръката нож. Разбира се, не я прободе, а седна на пода и зарида. Уенди не знаеше как до го утеши, макар че едно време като малко момиче лесно го утешаваше. Но сега беше вече жена. Избяга от стаята, за да помисли какво може да направи.

Питър продължи да плаче и неговите хълцания разбудиха Джейн. Тя седна в леглото си и веднага прояви интерес към него.

— Момче — попита тя, — защо плачеш?

Питър стана и й се поклони; тя също му се поклони, както бе седнала в леглото.

— Здравей — рече той.

— Здравей — отвърна тя.

— Името ми е Питър Пан.

— Да, знам.