Джеймз Бари - Питър Пан

Постъпката му може да е била донкихотовска, но беше величествена. Скоро скритото й значение се разчу и хората с великодушни сърца се трогнаха. Тълпи тичаха подир файтона и гръмко приветствуваха мистър Дарлинг; очарователни момичета се качваха на стъпалото, за да получат неговия автограф; в по-добрите вестници се появиха интервюта, а светските хора го канеха на вечеря и добавяха: „Елате заедно с колибката.“

Вечерта на този паметен ден, последния четвъртък, мисис Дарлинг, сега жена с тъжни очи, седеше в детската спалня и чакаше мистър Дарлинг да се прибере от работа. Като я гледаме отблизо и си спомняме едновремешната й веселост, — сега напълно изчезнала, защото бе изгубила дечицата си, — струва ми се, че в края на краищата няма да ми даде сърце да кажа лоши неща за нея. Щом толкова е обичала проклетите си деца, нищо не може да се направи. Погледнете я, както е седнала на стола си. Ъгълчето на устата й, където човек най-напред поглежда, е почти повехнало. Ръката й неспокойно се движи по гърдите, сякаш усеща някаква болка там. Някои най-много харесват Питър, други — Уенди, но аз най-харесвам нея. Ами ако, за да я направим щастлива, речем да й пошепнем, както си спи, че нейните калпазани се връщат?

Те сега наистина са на две мили от прозореца и летят бързо, но достатъчно е да й пошепнем, че са на път за дома. Хайде да опитаме.

Жалко, че й казахме това. Тя веднага се сепна и извика имената им; но в стаята нямаше никого освен Нана.

„О, Нана, сънувах, че моите милички дечица са се върнали.“

Очите на Нана бяха мътни. Всичко, което тя можеше да направи, беше да сложи лапа на скута на господарката си. Те седяха така, когато донесоха колибката. Мистър Дарлинг си показва главата, за да целуне жена си, и тогава ние виждаме, че лицето му е по-изтощено отколкото преди, но има по-мек израз.

Той даде шапката си на Лиза и тя я взе с презрителна гримаса; Лиза бе лишена от въображение и бе напълно неспособна да разбере мотивите на човек като мистър Дарлинг. Вън тълпата, която бе придружила файтона до в къщи, още го приветствуваше, естествено, той не остана равнодушен към тези възторжени викове.

— Чуй ги — каза той. — Това е много ласкателно.

— Една сюрия момчета — присмя му се Лиза.

— Днес имаше и доста възрастни — увери я той, като се изчерви леко, но когато тя отметна пренебрежително глава, той не я упрекна с нито една дума. Успехът му във висшето общество не го бе разглезил; напротив, той бе станал по-благ. Известно време той лежа измъкнат до кръста навън от колибката и разговаряше с мисис Дарлинг за своя успех. Тя се надявала, каза тя накрая, че това няма да му завърти главата. Тогава той стисна успокоително ръката й и каза:

— Но ако бях слаб човек! Боже господи, ако бях слаб човек!…

— Но ти, Джордж — каза тя плахо, — все още страдаш от угризения както преди, нали?

— Разкъсван съм от угризения както винаги оттогава, скъпа моя! Виж ми наказанието — живея в кучешка колибка.

— Но това е наказание, нали, Джордж? Сигурен ли си, че това не ти е приятно?

— Любов моя!

Можете да бъдете сигурни, че тя веднага му се извини. След това, понеже му се спеше, той се сви на кълбо в колибката.

— Няма ли да ми посвириш на пианото в детската стая, та да ме приспиш? — помоли се той и понеже тя стана, той добави, без да мисли: — И затвори този прозорец, усещам течение.

— О, Джордж, никога не искай това от мен. Прозорецът трябва да бъде винаги отворен. Заради тях. Винаги, винаги.

Сега беше негов ред да се извини. Тя отиде в дневната детска стая и започна да свири. Той скоро заспа и докато той спеше, Уенди, Джон и Майкъл влетяха в стаята.

О, не! Написахме го, защото такъв беше очарователният план, който бяха измислили, преди да напуснем кораба; но оттогава нещо трябва да се е случило, защото не те влетяха в стаята, а Питър и Менче-Звънче.

Първите думи на Питър издават неговия план.

— Бързо, Менче — пошепна той, — затвори прозореца, залости го. Точно така. Сега ти и аз трябва да си отидем през стълбите. Когато Уенди пристигне, тя ще си помисли, че майка й е затворила прозореца, за да не я пусне вътре; и тогава тя ще трябва да се върне при мен.

Сега разбирам това, което по-рано ме озадачаваше — защо, след като изтреби пиратите, той не се върна на острова и не остави Менче-Звънче да придружи децата до континента. Значи този план е бил в главата му през всичкото време.

Вместо да почувствува, че действува лошо, той танцуваше от радост; после надзърна в дневната детска стая да види кой свири и пошепна на Менче-Звънче: