Джеймз Бари - Питър Пан

— Ето майката на Уенди. Тя е хубавичка, но не толкова хубава, колкото моята майка. Устата й е пълна с напръстници, но не толкова пълна, колкото устата на майка ми.

Разбира се, той не знаеше абсолютно нищо за майка си, но понякога обичаше да се хвали с нея.

Той не познаваше мелодията „Дом, сладък дом“, която мисис Дарлинг свиреше на пианото, но знаеше, че тя означава „Върни се, Уенди, Уенди, Уенди“. Тогава той извика с ликуващ глас:

— Никога вече няма да видиш Уенди, никога, защото прозорецът е залостен.

Той надзърна отново, за да разбере защо спря музиката, и видя, че мисис Дарлинг бе облегнала глава на пианото и че две сълзи се бяха появили на очите й.

„Тя иска да отворя прозореца, но няма да го отворя, не!“ — помисли си Питър.

Отново погледна: сълзите си бяха там или може би две други бяха заели мястото им.

„Тя ужасно обича Уенди“ — си каза той, яд го беше на нея, загдето не разбираше, че тя може да живее и без Уенди. Причината беше толкова проста: „И аз също я обичам. Не можем и двамата да я имаме при себе си, уважаема лейди.“

Но тази лейди не искаше да се примири и той се чувствуваше нещастен. Престана да я гледа, но дори и тогава мисълта за нея не го напущаше. Започна да подскача из стаята и да нрави смешни гримаси, но когато спря, стори му се, като че ли тя е вътре в него и тропа на сърцето му.

„О, добре тогава“ — каза той най-после и усети, че гърлото му се стяга. След това отвори прозореца.

„Хайде, Менче — извика той с глас, в който звучеше страшна подигравка към природните закони, — не ни трябват такива глупави майки“ — и отлетя.

И така, в края на краищата Уенди, Джон и Майкъл намериха прозореца отворен; но това бе повече отколкото заслужаваха. Те стъпиха на пода, без ни най-малко да чувствуват срам; най-малкият бе дори забравил дома си.

— Джон — каза той, като неуверено се огледа наоколо, — струва ми си, че съм бил тук някога.

— Разбира се, че си бил, глупчо. Ето там ти е леглото.

— Вярно — съгласи се Майкъл, без да бъде съвсем сигурен.

— Хей — извика Джон, — его колибката! — Той изтича през стаята да погледне вътре.

— Сигурно Нана е там — каза Уенди.

Но Джон свирна с уста.

— Я виж! — извика той. — Вътре лежи човек.

— Това е баща ни — възкликна Уенди.

— Чакай да видя баща ни — молеше се настойчиво Майкъл и когато му отвориха място, той го разгледа внимателно. — Не е толкова голям, колкото пирата, дето го убих — рече той искрено разочарован. Много се радвам, че мистър Дарлинг спеше, защото щеше да бъде тъжно, ако тези думи бяха първите, които чуеше от малкия Майкъл.

Уенди и Джон бяха доста изненадани, че намират баща си в кучешката колибка.

— Сигурен съм — каза Джон като човек, който не вярва на паметта си, — че той не спеше в колибката.

— Джон — рече Уенди колебливо, — може би не си спомняме някогашния живот така добре, както си мислехме.

Те изтръпнаха, като че ли ги бяха полели със студена вода; и така им се падаше.

— Колко небрежна е майка ни — обади се малкият негодник Джон. — Не си е в къщи, когато се връщаме.

Тъкмо в този момент мисис Дарлинг започна отново да свири.

— Това е мама! — извика Уенди, като надзърна през открехнатата врата.

— Тя е! — потвърди Джон.

— Значи ти не си наистина наша майка — запита Майкъл, комуто сигурно се спеше.

— О, боже — възкликна Уенди, почувствувала за първи път угризения на съвестта, — крайно време беше да се върнем.

— Хайде да се вмъкнем крадешком — предложи Джон и да й закрием очите с ръце.

Но Уенди, която смяташе, че трябва да й разкрият радостната новина по-нежно, имаше по-добър план.

— Да се мушнем в леглата си и да лежим тихо, та като влезе мама, да изглежда като че ли никога не сме отсъствували от къщи.

И така, когато мисис Дарлинг се върна в детската спалня, за да види дали мъжът й е заспал, всички легла бяха заети. Децата очакваха да чуят радостния й вик, но не се чу никакъв звук. Тя ги видя, но не можеше да повярва, че са си вече в къщи. Разбирате ли, тя толкова често ги виждаше насън в леглата им, та и сега си помисли, че сънува.

Седна на стола пред огъня, където някога ги бе държала на скута си.

Те не можеха да разберат това и тримата се вледениха от страх.

— Мамо! — извика Уенди.

— Това е Уенди — каза мисис Дарлинг, но все още си мислеше, че я чува насън.

— Мамо!

— Това е Джон — каза тя.

— Мамо! — извика Майкъл. Сега вече той я позна.

— Това е Майкъл — каза тя и протегна ръце към своите изчезнали егоистични деца, убедена, че никога вече няма да ги прегърне наяве. Но сега ръцете й наистина обгърнаха Уенди, Джон и Майкъл, които се бяха измъкнали от леглата си и изтичали до нея.