Джеймз Бари - Питър Пан

Когато на следната пролет дойде време за голямо чистене, Питър отново пристигна. И най-странното бе, че той не знаеше, че е пропуснал цяла година. Тогава момичето Уенди го видя за последен път. Заради него тя още известно време се опитваше да не расте много бързо; но когато получи награда за отлични общи познания, Уенди разбра, че приятелството й с Питър е свършено. Годините идваха и отминаваха, а безгрижното момче не се връщаше. Когато пак се срещнаха, Уенди беше вече женена жена и за нея Питър беше само малко прах в кутията, където бе държала играчките си. Уенди беше вече пораснала. Но не трябва да я съжалявате. Тя беше от онези деца, които искат да пораснат. И накрай, по свое собствено желание, тя порасна един ден по-рано от другите момичета.

По това време всичките момчета бяха вече пораснали, тоест бяха си изпели песента; и затова едва ли си заслужава да говорим повече за тях. Можете всеки ден да видите Нибз, близнаците и Къдравия как отиват в канторите си, всеки един от тях с чанта под мишница и чадър в ръка. Майкъл сега е машинист на локомотив. Дребосъка се ожени за една лейди с титла и така стана лорд. Виждате ли онзи съдия с бяла перука на главата, който излиза от желязната врата? Той едно време беше Свирчо. А брадатият мъж, който не знае да разправи една приказка на децата си, беше някога Джон.

Уенди се ожени, облечена в бяла рокля с розов шарф на кръста. Странно е, че Питър не долетя в черквата да се противопостави на сключването на брака.

Годините пак се затъркаляха и на Уенди и се роди дъщеря. Това не трябва да се пише с мастило, а със златни букви.

Кръстиха я Джейн и тя имаше странен изпитателен поглед, сякаш още от първия миг, когато се появи на бял свят, искаше да задава въпроси. Когато порасна достатъчно, тя наистина започна да задава въпроси, и повечето от тях бяха за Питър Пан. Обичаше да слуша за Питър и Уенди й разказваше всичко, което можеше да си спомни за него. Разправяше й за Небивала земя в същата детска стая, от която на времето децата бяха избягали, подмамени от Питър. Сега това беше стаята на Джейн; баща й беше купил апартамента от Уендиния баща на изплащане с три на сто годишна лихва, тъй като мистър Дарлинг вече не обичаше да се изкачва по стълби. Мисис Дарлинг беше умряла и забравена.

Сега в детската стая имаше само две легла — на Джейн и на бавачката; нямаше кучешка колиба, защото Нана беше умряла — помина се от старост. През последните й месеци човек мъчно можеше да се разбере с нея, защото беше твърдо убедена, че само тя знае как да се грижи за децата.

Веднъж в седмицата бавачката имаше свободна вечер и тогава Уенди приспиваше Джейн. Това беше времето за приказки. Джейн бе измислила една интересна игра: слагаше чаршафа на главата на майка си, така че се образуваше нещо като палатка, мушкаше глава под палатката и в страшната тъмнина питаше шепнешком:

— Какво виждаме сега?

— Май че нищо не виждам тази вечер — казваше Уенди, чувствувайки, че ако Нана бе тук, тя не би позволила по-нататъшен разговор на тази тема.

— О, да, виждаш — казваше Джейн. — Виждаш времето, когато си била малко момиче.

— Това беше толкова отдавна, мило — въздишаше Уенди. — О, боже, как лети времето!

— Така ли лети — питаше хитрото дете, — както ти летеше, когато беше малко момиче?

— Когато аз летях! Знаеш ли, Джейн, понякога се питам дали наистина съм летяла.

— Разбира се, че си летяла.

— О, някогашните чудесни дни, когато можех да летя!

— Защо сега не можеш да летиш, мамо?

— Защото съм възрастна, миличко. Когато хората пораснат, те забравят как се лети.

— А защо забравят?

— Защото вече не са весели, невинни и безсърдечни. Само веселите, невинните и безсърдечните могат да летят.

— Какво значи весели, невинни и безсърдечни? Толкова искам да бъда весела, невинна и безсърдечна!

А понякога Уенди признаваше, че наистина вижда нещо:

— Мисля, че беше тази детска стая.

— И аз така мисля — съгласява се Джейн — Разправяй.

И те се впускат в голямото нощно приключение, което бе започнало, когато Питър долетя да търси сянката си.

— Глупавото момче — казва Уенди — се опитваше да я залепи със сапун и като не успя, се разплака. Плачът му ме събуди и аз му приших сянката.

— Изпусна нещо — прекъсна я Джейн, която сега знае историята по-добре от майка си. — Когато го видя, че седи на пода и плаче, какво му каза?

— Седнах в леглото си и попитах: „Защо плачеш, момче?“

— Да, така беше — казва Джейн, като си поема дълбоко дъх.