Джеймз Бари - Питър Пан

Мисля, че всички пирати бяха вече мъртви, когато една група разярени момчета заобиколи Хук, чийто живот сякаш се пазеше от някаква вълшебна сила, която държеше нападателите извън огнения си кръг. Те се бяха справили с кучетата му, но този човек като че ли можеше сам да се бори срещу всички тях. Те многократно налитаха на него и всеки път той успяваше да ги прогони назад. Тъкмо Хук вдигна едно момче на куката си, за да го използува като щит, когато друго момче, което току-що бе пронизало Мълинс със сабята си, се намеси в боя.

— Приберете сабите си в ножниците, момчета! — извика новодошлият. — Този човек е мой!

Така Хук внезапно се намери лице срещу лице с Питър. Останалите се отдръпнаха и образуваха кръг около тях. Доста дълго двамата противници се гледаха един-друг. Хук леко трепереше, а на лицето на Питър играеше странна усмивка.

— Значи, Пан — рече Хук най-после, — всичко това е твое дело.

— Тъй вярно, Джеймз Хук, мое дело е — отговори строго Питър.

— Гордо и нахално момче — каза Хук, — приготви се да посрещнеш смъртта си.

— Ти си мрачен и зъл човек, Хук — отвърна Питър. — И ще си получиш заслуженото!

Без повече думи, те се нахвърлиха един срещу друг и за известно време нито едната, нито другата сабя не надделяваше. Питър беше прекрасен дуелист и отбиваше ударите със смайваща бързина. От време на време той правеше финт — преструвайки се, че се готви да удари противника си от едната страна, скачаше напред и мушкаше от другата; поради малкия си ръст обаче той не успяваше да забие сабята си в него. Хук, блестящ фехтовчик, едва ли му отстъпваше по майсторство, но нямаше толкова пъргава китка. Поради по-голямата му тежест, неговите нападения караха Питър да отстъпва и Хук се надяваше, че ще може внезапно да завърши двубоя с любимия си удар, на който го бе научил Барбекю преди много години в Рио. Обаче за свое учудване той видя, че Питър многократно отби тези удари. Тогава той се опита да се приближи и да го довърши с куката, която през всичкото време бе размахвал във въздуха. Питър обаче се наведе под нея и хвърляйки се буйно напред, заби сабята си в гърдите му. Виждайки собствената си кръв, чийто цвят, както си спомняте, той не можеше да понася, Хук изпусна сабята си — той беше беззащитен срещу Питър.

— Сега е моментът — извикаха дружно момчетата. Но Питър с величествен жест покани противника си да вземе сабята си. Хук моментално я грабна, но в същия миг изпита трагичното чувство, че Питър показва благородство.

През всичкото време той бе мислил, че се бие с някакъв зъл дух, но сега го обзеха още по-мрачни съмнения.

— Пан, кой си ти, какво си ти? — извика той дрезгаво.

— Аз съм младостта, аз съм радостта — отговори Питър, без да мисли. — Аз съм птиче, което е изскочило от черупката си.

Това, разбира се, бяха глупости; но за нещастния Хук тези думи доказваха, че Питър сам не знае кой е или какво е, а това е върхът на добрия тон.

— Продължаваме! — извика той отчаяно.

Сега той удряше със сабята си като с млатило и всеки удар на тази страшна сабя би разсякъл на две всеки човек, който би се намерил пред нея; Питър обаче се въртеше около него, сякаш самият вятър, който сабята правеше, го издухваше от опасното място. И той постоянно се спущаше напред и го бодеше с върха на сабята си.

Хук вече се биеше без надежда. Пламенната му гръд не молеше за живот; само за едно жадуваше: преди да издъхне, да види Питър да постъпи неблагородно.

Изоставяйки двубоя, той изтича в барутния склад и подпали фитила на едно гюлле.

— След две минути корабът ще хвръкне във въздуха — извика той.

„Сега, сега — помисли си той — ще се види кой спазва добрия тон.“

Но Питър излезе от барутния склад с димящото гюлле в ръка и спокойно го хвърли през борда.

А какъв добър тон проявяваше самият Хук? Колкото и да бе заблуден, можем да се радваме — без да му съчувствуваме, — че пред края си той остана верен на традициите на своята среда. Другите момчета тичаха наоколо му, присмиваха му се, показваха му презрението си. Но олюлявайки се, той крачеше по палубата, замахваше безсилно със сабята си към тях, но мисълта му беше далече. Той мислеше за някогашната си отпусната походка по игрищата, за постоянните подигравки, спомняше си как гледа играта на футбол, седнал на прочутата стена в училището Итън. И обувките му бяха както трябва, и жилетката му беше както трябва, и връзката му беше както трябва, и чорапите му бяха както трябва.

Джеймз Хук, ти, който все пак си герой, сбогом.