Хенрик Сенкевич - Стас и Нели

Децата вече тръгваха да си лягат, когато отдалече, на осветения от луната мегдан, се показаха две бели фигури, запътени към палатките.

Кроткият досега Саба започна да ръмжи глухо и страшно, затова господин Раулисън заповяда на Хамис отново да го хване за нашийника, а в това време хората с бели наметала се спряха пред палатките.

— Кой е там? — попита господин Тарковски.

— Водачите на камилите — обади се един от дошлите.

— Аха, това са Идрис и Гебхър? Какво искате?

— Дойдохме да питаме дали ще бъдем нужни утре?

— Не. Утре и в други ден са големи празници, затова не бива да правим екскурзии. Елате в други ден сутринта.

— Благодарим, ефенди.

— А имате ли добри камили? — попита господин Раулисън.

— Бисмиллах — отговори Идрис, — истински хегини (за езда) с дебели гърбици и кротки като хага (овце). Иначе Кук не би ни наел.

— Не друсат ли много?

— Можете, господине, да поставите шепа фасул върху гърба на всяка от тях и нито едно зрънце няма да падне при най-бързия бяг.

— Ако ще се преувеличава, то поне да е чисто по арабски — каза господин Тарковски със смях.

— Или по судански — добави господин Раулисън.

А през това време Идрис и Гебхър продължаваха да стоят като две бели колони и се вглеждаха внимателно в Стас и Нели. Луната осветяваше доста тъмните им лица, които под нейния блясък изглеждаха като изковани от бронз. Бялото на очите им проблясваше със зеленикав оттенък изпод тюрбаните.

— Лека ви нощ — каза господин Раулисън.

— Нека аллах бди над вас, ефенди, и нощем, и денем. Като казаха това, те се поклониха и си отидоха. Изпрати ги глухото, наподобяващо далечен гръм, ръмжене на Саба. който изглежда не хареса двамата суданци.

През следващите дни нямаше никакви екскурзии. Затова пък на Бъдни вечер, когато на небето се показа първата звезда, в палатката на господин Раулисън блесна със стотици свещици елха, подредена за Нели. Наистина елхата се заместваше от туя1, отсечена в една от градините на ЕлМединет, но все пак Нели намери между нейните клони множество сладкиши и прекрасна кукла, която баща й беше донесъл от Кайро, а Стас — своята желана английска пушка. Освен това той получи от баща си патрони, различни ловни прибори и седло за езда. Нели сияеше от щастие, а Стас, макар и да смяташе, че който притежава истинска пушка трябва да притежава и съответната сериозност, все пак не можа да издържи, избра подходящ момент, когато нямаше никого около палатката и я обиколи, изправен на ръце. Това изкуство, бе много разпространено в училището в Порт Саид и той го владееше в изумителна степен — неведнъж забавляваше по този начин Нели, която впрочем най-искрено му завиждаше.

На Бъдни вечер и през първия ден на Коледа децата ходиха на църква, разглеждаха подаръците и дресираха Саба. Новият им приятел се оказа възприемчив повече от очакванията. Още първия ден той се научи да си подава лапата, да донася носна кърпичка, която обаче даваше не без известна съпротива, и разбра, че близането с език на Нелиното лице не прави чест на едно кучеджентълмен. С пръст на нослето Нели го учеше на различни неща, а той помръдваше опашката си в знак на съгласие и така даваше да се разбере, че слуша с нужното внимание и приема всичко присърце. През време на разходките по пясъчния градски площад славата на Саба в Мединет растеше с всеки изминат час и както всяка слава започваше да става тягостна, защото събираше цели орляци арабски деца. Най-напред те стояха надалеч, след това обаче, окуражени от кротостта на „чудовището“, се приближаваха все повече, докато накрая обкръжиха палатките до такава степен, че никой не можеше да мръдне свободно. А отгоре на това, понеже всяко арабско дете от сутрин до вечер смуче захарна тръстика, винаги след децата летят цели орляци мухи, които освен че сами по себе си са досадни, биват и опасни, защото разнасят заразата на египетския очобол. Поради това прислугата се опитваше да отпъди децата, но Нели ги защищаваше, нещо повече — раздаваше на най-малките „хелоу“, т. е. сладкиши, с което печелеше тяхната голяма обич, ала и увеличаваше, естествено, още повече тълпата наоколо.

След три дни започнаха общите екскурзии, някои от тях правеха с теснолинейните влакчета, каквито англичаните бяха построили много в МединетелФаюм, други с магарета, а понякога и с камили. Оказа се, че в хвалбите на Идрис,

——

1 Туя — вечно зелено хвойново дърво от рода на кипарисите. — Б. пр.

с които обсипваше животните, имаше голямо преувеличение, защото не само фасулът, ами и хората трудно се задържаха на седлата. Но имаше също така и известна истина в тях. Камилите действително бяха от породата хегин, т. е. за езда, и тъй като бяха добре охранени с „дура“ (местна или сирийска царевица), гърбовете им бяха доста дебели и те охотно се впускаха в бяг, та трябваше да ги възпират. Въпреки зловещия блясък в очите си суданците Идрис и Гебхър спечелиха доверието и сърцата на компанията предимно с голямата си услужливост и необикновените грижи за Нели. Лицето на Гебхър винаги имаше жесток и малко животински израз, но Идрис бързо разбра, че малкото човече е център на вниманието на цялата компания и при всеки подходящ случай заявяваше, че повече се грижи за нея, отколкото за „своята душа“. Господин Раулисън всъщност се досещаше, че чрез Нели Идрис иска да бръкне в джоба му, но същевременно смяташе, че на света не може да има човек, който да не обикне неговата единствена дъщеря, та беше благодарен и не се скъпеше с бакшишите .