Хенрик Сенкевич - Стас и Нели

Малката гаричка, от която англичаните правят обикновено екскурзии до ВадиРаян, беше съвсем празна. Свариха само няколко забулени жени с кошници, пълни с мандарини, двама непознати камиларибедуини и Идрис’и Гебхър със седем камили, една от които беше много натоварена. Ала от господин Тарковски и Раулисън нямаше нито следа.

Идрис обаче обясни тяхното отсъствие по следния начин:

— Възрастните господа заминали в пустинята, за да опънат палатките, които бяха докарали от Етсах и поръчали да вървим след тях.

— А как ще ги намерим сред хълмовете? — попита Стас. — Изпратили са водачи, които ще ни заведат.

Като каза това, той посочи бедуините. По-възрастният се поклони, потърка с пръст единственото си око, което имаше, и каза:

— Нашите, камили не са толкова дебели, но не са и по-бавни от вашите. След един час ще бъдем там.

Стас беше доволен, че ще прекарат нощта всред пустинята, но Нели бе малко разочарована, защото до този момент бе сигурна, че ще намери баща си в Гарак.

А в това време началникът на гарата — сънен египтянин с червен фес и черни очила — се приближи и като нямаше друга работа, започна да разглежда европейските деца.

— Това са децата на онези англичани, които заминаха сутринта с пушки за пустинята — каза Идрис, като поставяше Нели на седлото.

Стас даде щуцера си на Хамис и седна при момичето, защото седлото беше широко и имаше форма на паланкии, само че без покрив. Динах седна зад Хамис, другите се качиха поотделно на камилите и тръгнаха.

Ако началникът на гарата беше гледал по-дълго време след тях, може би щеше да се учуди, че англичаните, за които спомена Идрис, заминаха право на юг към развалините, а те веднага се насочиха в противоположна посока. Но началникът се прибра по-рано у дома си, защото този ден в Гарак не пристигаше никакъв влак.

Часът беше пет следобед. Времето бе прекрасно. Слънцето вече мина по отсамната страна на Нил и се наклони над пустинята, потапяйки в златни и пурпурни зари пламналото на запад небе. Въздухът до такава степен беше наситен с розов блясък, че очите примигваха от неговата сила. Полята придобиха лилав оттенък, а далечните възвишения, които се открояваха ярко на фона на зората, имаха цвят на естествен аметист. Светът губеше своите реални белези и сякаш беше игра на извънземни светлини.

Докато пътуваха през зелените обработваеми поля, водачът бедуин водеше кервана с отмерена крачка, но в момента, когато под краката на камилите заскърца твърдият пясък, изведнъж всичко се промени.

— Ялла! Ялла! — внезапно завиха диви гласове.

В същото време се чуваше свистенето на бичовете и камилите, преминали от тръс в галоп, се понесоха като вихър, хвърляйки изпод краката си пясък и чакъл от пустинята.

— Ялла! Ялла!

Тръсът на камилите повече друса, галопът, в който тези животни бягат рядко, по-скоро люлее и затова тази луда езда първоначално беше забавна за децата. Но знае се, макар и от люлките, че твърде бързото люлеене причинява световъртеж. И след известно време, когато устремът не спираше, на малката Нели започна да й се върти главата и да й притъмнява пред очите.

— Стас, защо летим толкова силно? — извика тя, обръщайки се към приятеля си.

— Мисля, че са отпуснали прекалено много камилите да се засилят, и сега не могат да ги спрат — отвърна й Стас.

Но като забеляза, че лицето на момичето е малко пребледняло, той започна да вика на устремените напред бедуини да намалят темпото. Неговият вик имаше обаче единствената последица, че отново се разнесоха крясъците: „Ялла!“ и животните ускориха още повече своя бяг.

Първоначално момчето смяташе, че бедуините не са го чули, но когато при втория зов не последва никакъв отговор, а яздещият зад него Гебхър не преставаше да шиба камилата, на която бяха двамата с Нели, то си помисли, че не камилите са се устремили така, а хората толкова бързат по неизвестни нему причини.

Хрумна му, че може да са тръгнали по погрешен път и за да компенсират загубеното време, сега летят в надпревара, за да не им се карат родителите за късното пристигане. Но след малко разбра, че това не може да бъде, защото господин Раулисън щеше повече да се сърди за прекалената преумора на Нели.

— Стой! — извика той с все сила, обръщайки се към Гебхър.

— Оускоут (мълчи)! — изрева в отговор суданецът. И продължаваха да летят.

Нощта в Египет пада около шест часа и скоро заревото угасна, а след малко на небето се появи огромният, червен от блясъка на заревото месец, който освети пустинята с мека светлина.