Хенрик Сенкевич - Стас и Нели

След вечерята всички излязоха пред палатките, където прислугата беше наредила сгъваеми платнени столове, а за възрастните бе приготвила сифони със сода и бренди. Вече беше нощ, изключително топла, но понеже имаше пълнолуние, беше ясно като ден. Белите градски стени срещу палатките блестяха в зелен цвят, на небето искряха звезди, а във въздуха се разнасяше аромат от рози, акации и подсунки. Градът вече спеше. В нощната тишина се чуваха единствено силните гласове на жерави, чапли и фламинго, прелитащи от Нил към езерото Кароун. Изведнъж обаче се разнесе гърлен, басов кучешки лай, което учуди Стас и Нели, защото им се стори, че идва откъм палатката, определена за склад на седлата, инструментите и разните съоръжения за пътуването, която не бяха разгледали.

— Трябва да е огромно това куче. Елате да го видим — каза Стас.

Господин Тарковски започна да се смее, а господин Раулисън отърси пепелта от пурата и каза, като също се смееше:

Well1! Нищо не излезе от затварянето. След това той се обърна към децата:

— Нали помните, че утре е Бъдни вечер, та това куче трябваше да бъде изненадата за Нели, определена от господин Тарковски, но понеже изненадата започна да лае, принуден съм да ви я оповестя още сега.

Като чу това, Нели за миг се покатери на коленете на господин Тарковски и го прегърна през шията, след това прескочи върху коленете на баща си:

Татенце, колко съм щастлива! Колко съм щастлива!

Прегръдките и целувките нямаха край. Най-после, като стъпи на собствените си крака, Нели започна да наднича в очите на господин Тарковски:

— Мистър Тарковски …

— Какво, Нели?

— Щом като вече зная, че то е там, бих ли могла да го видя сега?

— Знаех си — извика с престорено възмущение господин Раулисън, — че тази малка муха няма да се задоволи само с новината.

А господин Тарковски се обърна към сина на Хадиги и каза:

— Хамис, доведи кучето.

Малкият суданец изчезна зад кухненската палатка и след малко отново се появи, като водеше за нашийника един грамаден звяр.

Нели чак се отдръпна назад.

— Ах! — извика тя и хвана баща си за ръката.

Затова пък Стас беше възхитен:

— Та това е лъв, а не куче!

——

’ Добре (англ.) — Б. пр.

— Казва се Саба (лъв) — отговори господин Тарковски. — Той е от расата на мастифите, а те са най-големите кучета на света. Това е едва на пет години, но наистина е огромно. Не се страхувай, Нели, кротко е като агне. Само по-смело! Пусни го, Хамис!

Хамис пусна нашийника, за който придържаше кучето, и то, като усети, че е свободно, започна да върти опашка, да се гали о господин Тарковски, когото вече беше опознало преди това, и да полайва от радост.

Децата гледаха с възхищение на лунната светлина грамадната му кръгла глава с провиснали устни, дебелите му лапи, огромното му тяло, което наистина приличаше на тялото на лъв с бледожълта козина. Подобно нещо те не бяха виждали досега.

— С такова куче човек би могъл да мине безопасно през цяла Африка — извика Стас.

— Питай го дали може да ти донесе носорог — каза господин Тарковски.

Саба не можеше наистина да отговори на този въпрос, но затова пък все по-весело въртеше опашка и толкова сърдечно се галеше о хората, че Нели изведнъж престана да се страхува от него и започна да го милва по главата.

— Саба, скъпи, миличък Саба.

Господин Раулисън се наведе към него, вдигна главата му към личицето на момиченцето и рече:

— Саба, виж добре това момиче. Тя е твоята господарка! Трябва да я слушаш и пазиш, разбираш ли?

— Бау! — обади се басово Саба, сякаш наистина разбра какво говорят.

Той дори беше разбрал много по-добре, отколкото можеше да се очаква, защото, възползувайки се от това, че главата му се намираше почти до лицето на момичето, близна го с широкия си език по нослето и бузите в знак на преданост.

Това предизвика всеобщ смях. Нели трябваше да отиде в палатката, за да се измие. Когато се върна след четвърт час, тя видя Саба с лапи върху раменете на Стас, който се огъваше под тежестта му. Кучето беше с цяла глава по-високо от него.

Наближаваше време за сън, но малката измоли още половин час за игра, за да се опознае по-добре с новия си приятел. Запознанството тръгна толкова лесно, че след малко господин Тарковски я постави върху гърба на кучето, по женски, на едната му страна, и като я придържаше, опасявайки се да не падне, каза на Стас да води кучето за нашийника. Тя измина така петнайсетина крачки, след това и Стас се опита да яхне необикновения жребец, но тогава той седна на задните си лапи и Стас неочаквано се намери на пясъка, при опашката му.