Хенрик Сенкевич - Стас и Нели

— Джентълмени, не бихте ли сторили място на малката мис, която има голямо желание да гледа камилите?

Двамата офицери приеха предложението със същата сериозност и единият от тях не само отстъпи място на любопитната мис, но я вдигна и я постави на седалката до прозореца.

А Стас започна своята лекция:

Това е някогашната страна Госхен, която фараонът дал на Йосиф за неговите братя израилтяни. Някога, още в древността, оттук е минавал канал със сладка вода, така че новият е само преработка на стария. Но по-късно се разрушил и страната се превърнала в пустиня. Сега земята отново започва да става плодородна.

Откъде знаете това? — попита единият от офицерите.

На моята възраст такива неща се знаят — отвърна Стас, — освен това неотдавна учителят Стерлинг ни преподава за ВадиТомилат.

Въпреки че Стас говореше свободно английски, малко по-различното произношение направи впечатление на втория офицер и той попита:

— Малкият джентълмен не е ли англичанин?

— Малка е мис Нели, която баща й повери на моите грижи през време на пътуването: аз не съм англичанин, а поляк и съм син на инженер на канала.

Като чу горделивия отговор на момчето, офицерът се усмихна и каза:

— Ценя много поляците. Аз съм от кавалерийски полк, който през времето на Наполеон няколко пъти води бой с полски улани и тази традиция и досега е въпрос на чест и слава за него1!

— Приятно ми беше да се запозная с вас — отвърна Стас.

По-нататък разговорът тръгна лесно, защото, изглежда, за офицерите това беше забавно. Оказа се, че и двамата също пътуват от Порт Саид за Кайро, за да се срещнат с английския

——

1 Тези полкове на английската кавалерия, които през времето на Наполеон са влизали в схватки с полската конница, и до ден днешен се гордеят с това и всеки офицер, когато говори за своя полк, не пропуска да каже: „Ние сме се били с поляците.“ — Б. а.

посланик и да получат последни нареждания за дългото пътуване, което ги очакваше наскоро. По-младият беше военен лекар, този пък, който разговаряше със Стас, капитан Глен, по нареждане на своето правителство трябваше да пътува от Кайро през Суец до Момбаса, за да поеме управлението на цялата област, която започваше от това пристанище и се простираше чак до непознатата страна Самбуру. Стас, който с увлечение четеше описания на пътешествия из Африка, знаеше, че Момбаса се намира на няколко градуса отвъд екватора и че спадащите към него области, макар и да са причислени към сферата на английското влияние, са още слабо познати, напълно диви и пълни със слонове, жирафи, носорози, биволи и всякакъв вид антилопи, които винаги срещат военните, мисионерските и търговските експедиции. Затова той завиждаше на капитан Глен с цялата си душа и заяви, че трябва да го посети в Момбаса и да половуват с него за лъвове или биволи.

— Добре, но моля да ме посетите с малката мис — отговори усмихнат капитан Глен, като посочи Нели, която в същия момент се отдели от прозореца и седна при тях.

— Мис Раулисън има баща — отговори Стас, а аз се грижа за нея само през време на пътуването.

Сега се оживи другият офицер, който попита:

— Раулисън ли? Той не е ли един от директорите на канала, който има брат в Бомбай?

— В Бомбай живее чичо ми — отговори Нели и вдигна пръстчето си нагоре.

— Тогава твоят чичо, мило момиче, е женен за моята сестра. Казвам се Клари. Ние сме роднини и аз искрено се радвам, че те срещнах и се запознахме, мъничко мило птиченце.

Докторът наистина се радваше. Каза, че веднага след пристигането си в Порт Саид разпитвал за господин Раулисън, но в канцелариите на дирекцията му отговорили, че е заминал за празниците. Съжаляваше също така, че корабът, с който ще пътуват с Глен за Момбаса, потегля от Суец само след няколко дни, поради което няма да може да се отбие в Мединет.

Той поръча на Нели да поздрави баща си и обеща да й пише от Момбаса. Двамата офицери сега разговаряха предимно с Нели и Стас остана малко настрана от разговора. На всички гари се появяваха цели купища мандарини, пресни фурми, та дори и превъзходни сиропи. Освен Стас и Нели от тях се възползуваше и Динах, която наред с всичките си положителни качества, беше необикновено лакома.

Така пътят на децата до Кайро мина бързо. На раздяла офицерите целунаха ръчичките и главичката на Нели и стиснаха десницата на Стас, а капитан Глен, на когото смелото момче много му допадна, каза полу на шега, полу на истина:

— Слушай, моето момче! Никой не знае кога, къде и при какви обстоятелства можем да се срещнем пак в живота. Помни обаче, че винаги можеш да разчиташ на моето приятелство и помощ.